— О, да, с „язовеца“ съм съгласна — усмихна се Ейми. И с „пора“ беше съгласна, защото Трой не й бе харесал много. — Та какво за него?
— Иска да купи картина с Хектор. За дъщеричката си.
— Чудесно! Колко ще му вземеш?
— Божичко, не знам.
— Двайсет лири. — Сю хлъцна и я погледна с широко отворени очи. — Най-малко — продължи Ейми. — Човекът получава оригинална картина на Клептън. Кажи му, че някой ден ще струва цяло състояние.
Ейми само си губеше времето и го знаеше. Когато настъпи моментът, Сю сигурно щеше да измърмори; „О, няма нужда.“ Или плахо щеше да раздрънка касичката с помощи за „Грийн Пийс“ пред „пора“. Сега обаче казваше нещо друго:
— Още не съм получила отговор от „Метюън“.
— Ами това е добра новина. — Сю бе изпратила преди три месеца няколко свои рисунки и приказка до издателството. — Ако книжката ти не им е направила впечатление, досега да са ти я върнали.
— Мислиш ли?
— Разбира се. Дават я на един, на друг, за да съберат повече мнения. Бъди сигурна.
— Ейми — усмихна се Сю на приятелката си, — какво щях да правя без теб?
— И аз мога да кажа същото за теб.
— Как върви романът ти? — поинтересува се Сю. — Успя ли да напишеш още нещо?
Не питаше само от учтивост. Невероятно причудливата постройка на замислената от Ейми книга дълбоко беше впечатлила Сю и тя с най-голям интерес следеше всеки неочакван обрат, всяка изненадваща стъпка в развитието на действието. Според нея сюжетът бе завладяващ, увлекателен и стига Ейми да успее да измисли достатъчно тайни моменти, за да го довърши, романът щеше да пожъне голям успех.
— Ами, макар и да не е за вярване, снощи, след тази разтърсваща новина, успях да напиша шест страници.
Тогава, след като приключи, Ейми се бе замислила над един доста смущаващ въпрос — дали писането на книга при такива обстоятелства означава, че е истинска професионалистка или аматьор със сърце от камък.
— Роксби откри ли, че Араминта носи същата фамилия като херцога на Молина — продължи Сю да разпитва нетърпеливо, — защото е негова сестра, или продължава да смята, че му е жена, заради което отблъсна любовта й?
— Откри, да.
— И?
— Твърде късно. Изпаднала в непоносима депресия, тя бяга в Корсика с Черния Руфус.
— Прословутият наркобарон!
— Тя вярва, че той членува в „Спасете децата“.
— А Бърго? — Бъргойн беше любимецът на Сю. С абаносовочерна коса, пъргав като пантера, говореше дванайсет езика, често всичките наведнъж. Имаше тъмносини очи и тъмна кожа, със зигзагообразен белег от дуел, който не го загрозяваше, а по-скоро подчертаваше красотата му, в света на международния шпионаж всички го уважаваха и се бояха от него.
— Виси, закачен за глезените, в пълна с плъхове фабрика за преработване на алуминиева руда някъде на Кайманите.
— О — блеснаха очите на Сю и тя изръкопляска, впечатлена от въображението на своята приятелка. — Прекрасно!
— Изобщо не е прекрасно. Това трябваше да се случи чак на триста и някоя страница.
— А ти на коя си сега?
— На четирийсет и втора. Имам един пищен сюжет и нищо друго.
— Но, Ейми, бестселърите са точно такива.
— Наистина ли?
— Нали няма да се откажеш?
— Господи, не. Ти също, надявам се.
Ейми стана и погледна през прозореца — беше го правила няколко пъти, откакто пристигна. Хонория беше отишла до пощата да си вземе колет с книги, изпратен от Лондонската библиотека. Беше отишла лично този път, защото според нея отново се налагаше да чете конско на господин и госпожа Сандел. Наскоро в „Грешъм Хаус“ беше получено писмо в леко закъсан, едва-едва залепен плик. Това би могло да струва на семейство Сандел десетминутна унищожителна критика или половинчасова лекция, в резултат на която зад Хонория ще се нареди опашка от хора, нямащи нищо общо с обсъжданата тема.
Ейми гледаше през прозореца и сама си нареждаше, че това бдение е пълна глупост. В края на краищата не беше затворничка. Дори напротив, доста често излизаше от къщата. Изпълняваше поръчки, предаваше съобщения (или по-скоро разпореждания), отнасяше, донасяше разни неща. Но винаги със съзнанието, че прекараното навън време не беше нейно, лично.
А Хонория сякаш имаше вграден радар, който съвсем точно следеше движението на своята раболепна слугиня. Когато Ейми си вършеше работата бързо и ефективно, без да се обръща нито наляво, нито надясно, лишавайки се нарочно от топлината, на какъвто и да е човешки контакт, всичко беше наред. Но само да спре, за да размени набързо няколко думи за времето или за да погали куче, или да се осведоми за здравето на някого, и още преди да е прекрачила прага на „Грешъм Хаус“, вече ехти въпросът: „Къде беше?“