Хонория не подозираше за посещенията на Ейми у Сю. Ако разбере, ще ги прекрати. Как — Ейми даже не можеше да си представи, но беше сигурна, че ще постъпи точно така. Дори да знаеше, че това приятелство е животоспасяващо за Ейми. Всъщност, ако знаеше, щеше да действа още по-решително и безмилостно.
— Ето я!
Ейми отскочи от прозореца, внезапно пребледняла. Сю с мъка се изправи, заразена от тревогата. Тя ненавиждаше моментите, когато Ейми така ясно демонстрираше раболепието си, съзнавайки, че бързите уплашени жестове са огледален образ на собственото й поведение.
Ейми незабавно се отправи към вратата.
— Дървата! Дървата! — викна след нея Сю.
— Оле, забравих.
Сю изтича до задния двор, където винаги имаше готов наръч събрани в гората дърва — оправданието на Ейми за разходката. Двете се прегърнаха за довиждане на прага и Ейми хукна по пътеката, сякаш бе закачена за вятъра.
Сю влезе обратно в къщата. Едва когато се залови да приготвя кутията с обяда си за детската градина, се сети, че не е поговорила с Ейми за онова, което най-много я тревожеше. Как можа да забрави за нещо, което не излизаше от ума й? Ето сега пак започна да я тормози същият въпрос. Защо в нощта на убийството на Джералд Браян уж бил излязъл за една бърза обиколка на Площада, а се върна вкъщи след повече от четирийсет и пет минути?
Трупата за театрално майсторство на Браян отново се беше събрала, но работата не вървеше. Първите петнайсет минути отлетяха, докато той се опитваше да ги отклони от темата за убийството. Започнал с въпроси за Джералд, разговорът бе минал към серийните убийци, масовото избиване с резачка, вампирите и некрофилията — последната обявена от Нашийника за досадна до смърт.
Напразно ги ръчка да загряват, кара ги да се щипят по бузите, за да се съсредоточат, да описват кръгове с глава („потъркаляйте малко тези гюлета“) и да се правят на клоуни, каращи велосипед с едно колело, за да разпали въображението им. Ала щом приключи, на мига се върнаха на предишната тема.
— След като сте били приятели, ченгетата сигурно щяха да ви пуснат да го видите.
— Не исках да…
— Разправят, че главата му била бая очукана — блеснаха очите на Борам. — Сто процента мозъкът му се е разпилял.
— За разлика от твоя — обади се Нашийника. — Ако ще да те блъскат по тавата чак до Коледа, от нея мозък няма да изпадне.
— И защо така, Нашийник? — попита малкият Бор, който знаеше мястото си и репликите си, което му се случваше за първи път.
— Щот’ си го държиш в гъза.
— Добре, група — обади се Браян с треперлив гласец. Плесна с ръце и изписа на лицето си изражението, наречено от него „потънал в магическия свят на театъра“. — Да минаваме нататък. Носите ли си сценариите?
Те го зяпнаха с пълно недоумение. Той въздъхна — познаваше вече тези моменти на разочарование — толкова много се бяха натрупали. А колко розово изглеждаше всичко в първия ден. Въобразяваше си, че е някой надарен Свенгали11, готов да отключи таланта и ентусиазма, стъпкан от тежката авторитарна образователна система. Под неговото сърцато ръководство те ще се развият и разцъфнат. Накрая техният живот, обогатен безмерно, ще се преплете с неговия и вече няма да са учител и ученици, а приятели. По-късно, тук въображението на Браян съвсем се бе развихрило, един от тях — за предпочитане Еди или Том — щеше да се прочуе в театралния свят и в знак на благодарност да приеме фамилията на своя наставник. Като Ричард Бъртън.
Браян отричаше да има някаква изгода от всичко това. Според него нещата стояха така: той даваше, те вземаха. Предпочиташе да си затваря очите пред удоволствието, което изпитваше от работата. От онези опияняващи, страшни моменти, когато импровизацията излизаше извън контрол и въздухът замирисваше на насилие. (Браян изпитваше топло сантиментално отношение към насилието, най-вече защото никога не се бе сблъсквал отблизо с него. Понякога го определяше като „благородство по принуда“, вмъквайки израза в разговор така естествено, сякаш сам го бе измислил12.)
12
Оригиналният израз на английски е „grace under pressure“. Има филм и музикален албум с такова заглавие. — Бел.прев.