— Добре, но имаме свидетел, господин Клептън, който ви е видял да се връщате малко след полунощ. При това сте се прибирали от тъкмо противоположната посока.
Изражението на Браян бе като на човек, който най-неочаквано е бил яростно нападнат от гугутка. Зяпаше с широко отворени очи мъжа, който само допреди секунди бе слушал историята на живота му с такъв вежлив интерес. Трой се усмихна. Или поне разтвори леко устни. Острите му зъби проблеснаха.
— А… така ли?… Не знам кой може да е бил този свидетел, но според мен е редно на него да зададете някой и друг въпрос. Като например какво е правил, скрит в храстите по това време на нощта, и защо му е трябвало да шпионира хората?
— Скрит в храстите ли?
— Е, аз не видях никого.
— Странно. Защото със сигурност щяхте да го срещнете, ако наистина се връщахте от разходка около Площада.
Мълчание. По челото на Браян избиха малки перлички влага. Той затвори очи. За миг се върна трийсет години назад. Беше на три, взе една слива, паднала на поляната на съседите, и си я отнесе у дома. Родителите му, силно разтревожени от този ранен пример за склонността на сина им „да си навлича неприятности“, го завлякоха, потънал в сълзи, при съседа да се извини и да върне плячката. После, предупредени вече, неуморно се трудеха да предпазват Браян от низките му инстинкти.
Учеха го, че разговорите с непознати деца, дори споделянето на неговите лакомства с други ще му навлече беля, както и воденето на приятели у дома и ходенето на гости в техните къщи. Но повече от всяка друга простъпка, грубото отношение към възрастни, особено към имащите, макар и минимална власт, щяло да навлече нещастие на всички им. Браян ненавиждаше мазното им раболепие от дъното на душата си. Бяха го изпразнили от съдържание. Бяха го лишили от смелост и го бяха оставили беззащитен.
— Наясно ли сте, господине, че става въпрос за разследване на убийство?
— О, да, да. Бих направил всичко, за да помогна. Всичко.
Трой стоеше неподвижно, сложил едната си ръка върху бележника на каменния перваз на прозореца, а другата бе отпуснал покрай тялото си. Слънцето зад него образуваше около рижата му шава ореол от огнена светлина. Имаше нещо скрито зад безизразния му поглед, загатващо за голяма твърдост. Приличаше на монах със сурова дисциплина. Или на всеотдаен инквизитор.
Браян съвсем лесно можеше да си го представи как притиска лицето на някой размирник върху някакъв котлон.
— И така. Онази нощ. Може и да е прав вашият свидетел. Или свидетелка, разбира се. Ако е била жена. Знае ли човек? Хюф-хюф!
— Продължавайте, господине. — Трой щракна химикалката и заглади листовете на бележника.
— Може и да съм отишъл до селото. Всъщност, сега като ми обърнахте внимание, си спомням как минах покрай пощенската кутия, значи сигурно съм ходил натам. Към селото де. — Пауза. — Нямам представа защо казах, че съм обиколил Площада. Мога само да предположа как съм направил подсъзнателна връзка с онова, което току-що ми бяхте казали тогава за Джералд, и представяйки си къщата му, съм се объркал.
— Напълно разбираемо, господин Клептън.
— Да, нали? — Лицето на Браян възвърна едва забележима частица от обичайния си цвят.
— Видяхте ли някого, докато се разхождахте?
— Нямаше жив човек. Беше ужасна нощ.
— И аз така разбрах. И доста бих се позамислил дали да изляза в такава нощ, или пък трябва да имам наистина сериозна причина.
— Ами аз обясних…
— Няколко минути в задния двор щяха, на мен лично, да са ми абсолютно достатъчни да се поразведря.
Трой записа нещо, после запита:
— И колко време бяхте навън, господин Клептън? Като цяло?
— О… около час.
— В този студ?
— Да.
— Без никаква причина?
Сержантът наведе глава и слънцето блесна с пълна сила в лицето на Браян, който се кипна от стола, кракът му се закачи в долната пречка и той повлече табуретката, като се опита, куцукайки, да се махне от заслепяващата го светлина.
— Да не сте били на нещо като сгледа — продължи да разпитва Трой. Радваше се, че му се отвори възможност да използва тази дума, която бе научил от реклама за шоколад по телевизията.
— Сгледа? — Едва забележимият цвят по бузите на Браян стана яркочервен и заприлича на грозно рождено петно. Невралгичен тик затанцува под лявото му око. — Не, разбира се — изграчи той.
— В такъв случай, господин Клептън, позволете да ви изложа моята собствена теория. Според мен сте излезли от вкъщи с намерението да завиете надясно — затова и първия път се изпуснахте, че сте тръгнали към Площада, — но сте забелязали, че някой ви наблюдава. Тогава сте завили наляво и сте поели към селото, за да се върнете, когато никой няма да ви пречи.