— Моля, не ме разбирайте погрешно, госпожо Хътън. Изобщо не намеквам, че сте скрили нещо, свързано със случая. Всъщност бих искал да ви попитам, ако разрешите, за връзката ви с Джералд Хадли.
— Не е имало никаква връзка! Казах ви го и вчера. Срещахме се единствено на сбирките на групата. Колко пъти искате да го чуете? — Тя грабна отново чашата и златистата течност се разплиска и затрептя.
— Навярно трябваше да се изразя по-точно — в тона на Барнаби прозвуча тиха нотка на извинение — и да попитам за вашите чувства към господин Хадли.
Пауза. Погледът й зашари навсякъде, отбягвайки единствено очите на инспектора: прелетя като птичка от единия край на стаята до другия, докосна тавана.
— Видели са ви, госпожо Хътън — обади се Трой.
Усети почти недоловимото движение на главата на началника си, но твърде късно (макар и само със секунда), отдръпна се и потъна в сърдито мълчание. Все така правеше дъртакът му с дъртак. И вчера така направи при разпита на чистачката в кухнята. Малко прекали. Щом трябваше да се разговаря с изпаднали в депресия жени, Трой изведнъж се оказваше излишен. Беше му много обидно. Сякаш бе неспособен да проявява съчувствие. Сякаш качества като деликатност и чувствителност му бяха напълно чужди. Ама този път уцели право в десетката с намесата си. Лора гледаше като цапардосана с тухла по главата.
— О, боже! — Изражението й, което и досега нямаше нищо общо със спокойствието, стана още по-тревожно. — Сега цялото село ще разбере. Добре че поне Хонория никога не клюкарства.
— Госпожица Лидиърд знае ли…
— Тя се дотътри тук в деня на убийството. Доста се отврати от мен, като ме завари по нощница в единайсет предобед. При това подута от плач. Кой е другият, който…
— Някой, излязъл да разходи кучето. Не си каза името — излъга Барнаби.
— Значи проверявате и анонимни слухове? Прекрасно. — Но в тона й вече нямаше враждебност. Изглеждаше уморена, леко смутена и умираща за още една доза от зърнената напитка.
— Било е през нощта, преди да умре господин Хадли, госпожо Хътън. Доста късно.
— О, да.
Барнаби протегна крака върху синия килим. Още петдесет-шейсет сантиметра и обувките му щяха да докоснат отсрещната стена. Почувства се като Алиса в Страната на чудесата — ей сега ще порасне и ще му отеснее стаята.
— Аз съм разведена — заяви Лора, все едно я бяха обвинили в поведение, присъщо единствено на старите моми. — Омъжих се, поживях семейно, разведох се. И през всичко това съм преминала без особени проблеми. Не знаех какво е любов, докато не срещнах Джералд. Проклинам деня, когато дойдох да живея тук.
Отново си наля в чашата — този път по-малко. Барнаби, загрижен, изпълнен със съчувствие, не сваляше очи от лицето й. Усещаше, че й се иска да говори, и подозираше, че започне ли веднъж, нищо не може да я спре, но още не бе поела необратимо по този път. Улови погледа й и се усмихна насърчително, ала тя сякаш бе забравила за присъствието му. И по-добре.
— Влюбих се безпаметно и всеотдайно. От пръв поглед като гимназистка. За нищо друго не мислех. Навсякъде виждах лицето му. Лягах си и го сънувах. Пишех дълги безумни писма, после ги изгарях. Веднъж каза, между другото, че харесвал жълтия цвят. Излязох и се върнах с купища жълти дрехи, които ми стояха ужасно. Дори смених тапетите в тази стая, ако случайно дойде на гости тук. Когато разбрах, че е вдовец, бях толкова щастлива. Вярно, беше резервиран, но си мислех, че лесно ще се справя с това. Не съм свикнала да се провалям в подобни начинания.
Барнаби не се съмняваше в това. Дори сега лицето й, оградено от рошавата лъскава коса, макар и безкрайно нещастно и без грим, беше много привлекателно.
— Изпросих си покана за вечеря, за двама, както си мислех, у тях. Отидох накипрена и натъкмена, а там половината махала. — Тя се засмя — грозен, раздиращ се от болка смях. — Дори и тогава не се отказах. Виках си — за първи път му е, имал е нужда от хора около себе си, сигурно е срамежлив. Затова след няколко седмици опитах пак. Беше споменал веднъж, че харесва картините от викторианската епоха. Имах едно малко маслено платно в магазина — доста сантиментално изображение на камина от края на деветнайсети век. Увих го и наминах у тях да му я покажа един следобед. Беше време за чай.
Още щом ми отвори, разбрах, че съм направила грешка. Въведе ме в кухнята, погледна картината и й се възхити, но нямал място, където да я окачи. Последва измъчен, доста изкуствено поддържан разговор, после някой звънна на вратата. Беше Хонория, искаше някакви декоративни растения за църквата. Джералд посрещна прекъсването с такова облекчение. Щеше да е смешно, ако не беше така болезнено. Той излезе с Хонория в градината и започна да реже зелени клонки. Изглежда, щяха да се забавят няколко минути навън.