— Вие как мислите? Не можах да се прибера вкъщи достатъчно бързо.
— А излизахте ли пак, госпожо Хътън?
— Не.
След този отговор Барнаби остави нещата малко да се поуспокоят, заоглежда стаята, книгите, украшенията. Всичко бе така съвършено, като изкусно подреден декор за телевизионен сериал. Само дрехите на Лора не бяха подходящи. Трябваше да е с високи ботуши и пухкави кожички по ръба на ръкавите, а той — с целулоидна яка по врата и бомбе, закрепено на коляното. Тя отново заговори:
— За кратко се утеших с мисълта, че е поканил професионалистка. Компаньонка, май така се наричат сега. Или масажистка? Така де — да се появи с такси в такъв час.
— Напълно възможно.
— О… така ли смятате? — Мрачният фатализъм в гласа й изведнъж изчезна, заменен от надежда, дори вълнение. Все едно имаше някакво значение вече. — Ще ви прозвучи невероятно, знам, но… тя ми напомни на някого.
— О? — наостри уши Барнаби. — И на кого?
— Не можах да се сетя отначало. Толкова бях убедена, че съм права, но колкото и да се ровех в паметта си, отговорът все ми убягваше. Върнах се тичешком у дома — за спане явно и дума не можеше да става, — седях тук и ревях, когато изведнъж ме осени. И изобщо не ставаше въпрос за човек. — Тя се усмихна за първи път и посочи над лявото рамо на Барнаби. — Беше ей това.
Той стана и се извърна. Зад него на стената висеше картина с красива рамка — голям портрет на момче, което, ако се съдеше по богатството на облеклото му, беше някакъв принц от петнайсети век. Тежко червеникавокафяво наметало от кадифе бе нагънато и преметнато през слабичкото му рамо, закрепено на място с лъскаво украшение. Жакетът му бе богато украсен с перли и златни нишки. На ушите му също имаше перлички, носеше и червеникавокафява шапка с пъстро извито перо, чийто край стигаше до бузата му.
До него имаше маса с астролаб и изящно изрисувана маска на пръчка. На заден план се виждаше тъмен пейзаж: гористи хълмове, разделени от красив водопад. Във въздуха в доста скована поза бе замръзнал ангел със сияйни крила, който гледаше надолу строго и началнически, както обикновено гледат ангелите. Лъч на милосърдие струеше от ръката му. Цялата сцена бе окъпана в мека светлина. В долния десен ъгъл бяха изписани инициалите „Х. К.“.
— Купих я преди дванайсет години в Дъблин — обясни Лора. — Разпродажба на мебели от селски къщи. Дадох всичките си пари, но си казах, че накрая ще я продам с печалба или поне ще си върна парите. Само че така и не можах да се разделя с него.
Беше дошла до Барнаби и сега се пресегна да докосне отрупаната с пръстени ръка на момчето. Цялата картина бе напукана и кожата с цвят на слонова кост бе покрита с подобни на паяжина цепнатинки.
— Изглежда тъжен.
— Ужасно тъжен, да.
Момчето носеше тежестта на пищните си дрехи с достойнство, мечтателните му зелени очи гледаха тъжно и красивата извивка на устните му по-скоро беше скръбна, отколкото радостна. На Барнаби изведнъж му хрумна, че е блед навярно защото наскоро е плакал.
— На колко години ви изглежда? — попита Лора.
— Бих казал на около петнайсет, ако не бяха ръцете му. — И Барнаби посочи деликатните, добре оформени ръце на момчето. — Сякаш са на млад мъж.
— Да. Гледам го и се чудя какъв ли е бил и понеже никога няма да узная истината, си измислям. Че родителите му са го принудили да приеме династичен брак с жена, която ненавижда. Че управлява кралство, покосено от чума. Че врачката в двореца му е направила магия. Каквато и да е причината, сърцето му е разбито, убедена съм.
И не само то, помисли главният инспектор, дочувайки тихо дрънчене като от смитане на множество порцеланови парченца. Госпожа Хътън явно не бе чула нищо. След секунди Трой отвори вратата с крак и влезе с поднос в ръце.
Кафето беше прекрасно, макар и поизстинало, тъй като филтрите не се хванаха в чашите и се наложи Трой да държи всеки поотделно над съответната чаша, докато се изкапе кафето. На госпожа Хътън подаде последното направено кафе.
Докато отпиваха от вълшебната течност, Барнаби се опита да върне разговора към онзи летен следобед, когато тя се бе отбила у Хадли и бе откраднала (макар, разбира се, да не го описа точно така) неговата снимка. Но тя се разстрои и се развика, че вече й е дошло до гуша.