— Слушаш ли ме?
— Да, Хонория.
Ейми въздъхна след бързо изречената лъжа, но се зарадва, че я изтръгнаха от мислите й. Всеки спомен за мъжа й лесно се превръщаше в спирала, спускаща се към тъмнината на тъжна носталгия. Отвори голям найлонов плик и напъха в него поднос с кръгли сандвичи от черен хляб с топено сирене и накълцани аспержи. Хонория все още мърмореше за аспержите, макар консервата да бе купена на половина цена, защото беше доста смачкана в единия край. Ейми се бе опитала да оправдае покупката си, като обясни, че всеки щеше да донесе нещо специално от уважение към знаменития гост.
— Човек ще си помисли, че е превъплъщение на самия Уилям Шекспир — измърмори Хонория и добави: — Гледай, ако останат, да ги върнеш вкъщи.
Ейми завърши подреждането на втория поднос — триъгълни сандвичи (филийките — изчистени от корите) с нарязана краставица и домашно направена майонеза. Купешката беше много по-добър вариант. Не само бе по-вкусна, но и гъстотата й бе по-подходяща. Домашната майонеза или изтичаше и правеше малки локвички, или попиваше в хляба и го превръщаше в подгизнала попивателна хартия с цвят на горчица. Само че майонезата в магазина бе обявена за прекалено скъпа.
— Тия хора съвсем са полудели — негодуваше Хонория. — Лора разправяше, че щяла да купи нещо от онази сладкарница с абсурдно високи цени, а Сюзан пече торта с пълнеж от отвратителната храна за хамстери, която явно хрупат всички в къщата.
— Всъщност прави глазирана торта с моркови.
— Човекът е от другия край на Хай Уикъм, а не от някой зайчарник. — Хонория вече беше облякла старото си палто и сега нахлупи сплескана шапчица върху късо подстриганата си посребрена коса.
— Къде отиваш? — поинтересува се Ейми, но както винаги всъщност питаше „Колко време няма да те има“.
— Ще отскоча до Лора.
Там сигурно ще ти е по-топло, помисли си Ейми, която трепереше въпреки двата пуловера, жилетката, чорапогащите, вълнените чорапи и ботите. Някой ескимос със сигурност би се чувствал като у дома си в тази къща.
Ейми отиде в библиотеката. Хонория си беше свършила работата тук и бе оставила огъня в камината да догаря. Ейми клекна пред сиво-бялата тлееща жар и потърка премръзналите си ръце. Зачуди се дали да слезе до мазето и да пусне котела. Този уред поглъщаше неимоверни количества дърва уж за да пълни с гореща вода свързаните с него тръби, обикалящи из сградата. Задействаше се със завъртане на два-три крана или с доста физическа сила, но който и метод да избереше човек, резултатът винаги беше отчайващ. Най-много да се отвърнат леко тръбите, а водата да стане хладка.
Затова Ейми реши да не го пали. Само щеше да си загуби времето да слиза до мазето, да се бори с проклетия уред, вместо да си иде в стаята и да седне да пише. Правеше всичко възможно да следва девиза на Оливия Манинг: нито ден без написан ред.
Беше скрила романа си, наречен „Ританки“, на безопасно място — в кутия за шапки върху гардероба. Беше го описала пред групата като семейна сага, което не беше лъжа, но за какви точно семейства се говореше и какво се случваше в романа, оставаше тайна, споделена единствено със Сю. Макар сексуалните лудории да бяха доста благоприлични в сравнение с подобните сцени в разни бестселъри и да не бе успяла засега да преодолее нежеланието да използва думата с „е“, която изглеждаше толкова ужасно написана, все пак в забърканата богата гозба имаше достатъчно пикантни подправки, които биха накарали Хонория доста да се замисли. А този процес можеше да я доведе до заключението, че морално разпусната личност, способна да създаде подобен безвкусен боклук, няма място под покрива на Лидиърд. И тогава, помисли си Ейми, къде ще ида? Четирийсетгодишна жена без никакви умения и без пукнат грош на свое име.
Ралф нямаше вина за това, макар според общоприетите стандарти да не бе постигнал успех в живота си. Той беше моряк, когато се запознаха, но после заряза флота — Ейми често си мислеше, че бе допуснал грешка. Но дългите раздели измъчваха и двама им. Ралф нямаше някакви особени дарования и таланти и въпреки че не беше глупав, така и не разбра какво бе призванието му. С наследството от своите родители (Хонория получи къщата и малък годишен доход, а той останалото) отвори антикварна книжарница. Но търговията не потръгна, провалиха се и другите му идеалистични начинания — да отглежда маслини в Евия, да прави рамки за картини в Дивайзис. Накрая, след като почти изчерпи парите, купиха малка къщичка в Андалусия с един акър камениста земя, от която се мъчеха да изкарват прехраната си. Точно в този период Ралф усети първите признаци на болестта, която изцеди живота от тялото му.