— Стига! Стига! — изкрещя Ейми, за да изгони образа на любимия си съпруг, спомена за малката, зле оборудвана испанска болница, пристигането на побеснялата Хонория и ужасния полет към родината. Ако искаше да се отърве от сегашното си мизерно съществуване, трябваше да седне и да пише, а не постоянно да се връща към миналото.
Свали кутията от гардероба, извади ръкописа и препрочете последните три страници, за да се потопи в атмосферата. Не беше чак толкова лошо. Езикът й се струваше доста ясен и освен това се беше старала да няма и зрънце ирония. Но как ли щеше да изглежда текстът, замисли се Ейми, пред закоравелия търговски поглед на някой редактор на криминални романи?
Този път поне (защото „Ританки“ беше третият й опит) бе внимавала да няма разминаване между социалната принадлежност на героите и средата им. Отначало, когато Сю й беше казала, че най-бързият начин да натрупаш пари е да пишеш в жанр, наричан от нея „гушкане и пазаруване“, Ейми разбра напътствията й погрешно. Нейната героиня Дафне, зъболекарска сестра, се запознава със срамежлив студент по богословие, докато избира карфиол в един магазин за зеленчуци. Сега с друго, много по-стилно име, въпросната героиня се подвизаваше в Хонконг.
Ейми задъвка върха на химикалката. Всичко изглеждаше толкова лесно, когато си мислеше какво ще пише. В ума й изскачаха какви ли не весели изрази. Леки, красиви, удрящи право в целта. Ала когато дойдеше време да се изправи пред страшния празен лист, всички й изглеждаха абсолютно неуместни.
Същото ставаше и с отделните сцени. Невероятно забавно й беше да ги измисля, но — ужасно трудно да ги вмести в цялостния сюжет на историята. Ейми се чудеше не би ли могла да прескочи този етап от работата. Не можеше ли читателите да си купуват отделните сцени ей така, насипно, да речем в красиво украсена кутия, и вкъщи да си ги подреждат както намерят за добре? Точно както правеха с мебелите. Би могло да стане нова мода. Нали издателите са призвани уж винаги да търсят оригинални решения.
Погледна часовника си и ахна. Час и половина откакто Хонория бе излязла. Бе пропиляла цялото това време за тъжни мисли по миналото, вместо да работи за едно по-добро бъдеще. Стисна химикалката.
„По дяволите, по дяволите и пак по дяволите! — изруга грубо Араминта, след като извади последния факс от Бургойн, и устните й затрепериха.“
Хонория въртеше педалите на велосипеда по Площада — величествено, както си мислеше, макар и в пълна заблуда. Наоколо нямаше жива душа. Забеляза празна кутия от кока-кола, захвърлена на земята точно под табелата с името на селото, и свирепо сви устни.
Влиятелна фигура в Енорийския съвет, Хонория с успех се бе противопоставяла досега на идеята да се постави кошче за смет върху красиво поддържаната зелена площ с формата на елипса в центъра на Площада, не бе съгласна да има боклукчийско кошче дори в близост. Но ако в резултат на усилията си щеше да се натъква на подобни отвратителни прояви на варварство, най-добре да преразгледа позицията си.
Без съмнение въпросният предмет бе захвърлен от някой от общинските наематели. Техните отвратителни сгради от сгур, цимент и пясък бяха разположени, съвсем правилно по мнението на Хонория, в самия край на селото, но въпреки това социалните парии, живеещи в тях, изглежда, си мислеха, че могат да се разхождат, където си искат, да викат, да слушат музика и да реват с отвратителните си мотоциклети. През лятото дори плъзваха по тревните площи на Площада, за да гледат крикета — идваха с детски колички, кошници за пикник и гнусни ракитени постелки. Ако зависеше от Хонория, тя веднага би наредила да оградят десетината общински сгради с висока бодлива тел, покрай която да патрулира въоръжена охрана.
Ето го и пътя към къщата на Лора. Подкара велосипеда нататък, спря в края на алеята и скочи на земята, прехвърляйки крак пред крак през рамката. Велосипедът бе голям и стар, жълта мушама скриваше горната половина на задното колело, над което беше прикрепена като багажник протрита плетена кошница. Хонория подпря возилото си на гаража и почука на входната врата на къщата.