— Имате късмет, мадам, че не бяхте в предишния самолет, редовния полет за Казабланка.
— Защо, какво е станало? — попита Хилъри.
Човекът се озърна наоколо неспокойно, но в края на краищата новината не можеше да остане в тайна. Той снижи поверително глас и се наведе към нея.
— Лоша работа! — промърмори той. — Разби се при кацането. Пилотът и навигаторът са мъртви, както и повечето пътници. Четирима или петима са останали живи и са откарани в болницата. Някои от тях са тежко ранени.
Първата реакция на Хилъри беше заслепяващ гняв. Мисълта, която почти автоматично мина през ума й, беше. „Защо аз не бях в този самолет? Ако бях там, всичко щеше да е свършило вече — щях да съм мъртва — далеч от всичко. Никакви душевни терзания и мъки. Хората в самолета са искали да живеят. А аз — на мен ми е все едно. Защо не бях аз?“
Тя мина през митническата проверка, която беше чиста формалност, и взе такси до хотела. Беше прекрасен, облян от слънчева светлина следобед, когато слънцето вече преваля към залез. Кристалният въздух и златистата светлина — точно така си го беше представяла. Пристигна! Зад нея останаха мъглата, студът и лондонският мрак; загърбила беше мъката, нерешителността; светът бе сияен, грееше слънце.
Тя прекоси стаята, отвори капаците на прозорците и погледна към улицата. Да, всичко беше, както в представите й. Хилъри бавно се отдръпна от прозореца и седна на края на леглото. Спасение, спасение! Това бе припевът, който си тананикаше наум, откакто бе напуснала Англия. Спасение, спасение. И изведнъж, сякаш поразена от гръм, осъзна ужасната, студена истина — СПАСЕНИЕ НЯМАШЕ.
Всичко тук бе точно такова, каквото беше и в Лондон. Самата тя, Хилъри Крейвън, си беше същата. Опитвала се е да избяга от себе си, но Хилъри Крейвън в Мароко бе същата, каквато бе и в Лондон. Тя тихичко си каза: „Каква глупачка съм била — каква глупачка. Защо съм си мислила, че като се махна от Лондон, ще се почувствам по-различно?“ Гробът на Бренда — тази малка трогателна могилка, беше в Англия; и Найджъл скоро щеше да се ожени за новата си жена в Англия. Защо си е въобразявала, че тези две неща ще имат по-малко значение за нея тук? Така й се е искало да бъде, това е то. Е, всичко вече бе приключило. Тя се бе опълчила срещу действителността, срещу истината за себе си, срещу това, кое може и кое не може да понесе. Човек може да изтърпи много неща, мислеше си Хилъри, докато има причина да ги търпи. Тя беше изтърпяла продължителното си боледуване, изневярата на Найджъл, както и жестоките и брутални обстоятелства около нея. Беше понесла всичко това заради Бренда.
След това дойде дългата, бавна, обречена битка за живота на Бренда и окончателното поражение… Сега нямаше повече за какво да живее. Трябваше да измине целия път до Мароко, за да го проумее. В Лондон я беше завладяло особеното и объркано усещане, че само да може да замине някъде и ще забрави всичко, което е оставила зад себе си. Ще започне нов живот. Затова си бе набелязала това място — то нямаше нищо общо с миналото й. Беше нещо съвършено ново — тук имаше всичко, което тя толкова обичаше: слънце, чист въздух, непознати хора и обичаи. Тук, беше решила тя, нещата ще бъдат различни. Но те не бяха различни. Същите си бяха. Това бяха простите факти, от които нямаше измъкване. Тя — Хилъри Крейвън, нямаше повече никакво желание за живот. Беше съвсем просто.
Ако не се беше намесила мъглата, ако беше пътувала със самолета, за който имаше резервация, досега проблемите й щяха да са решени. Щеше да лежи в някоя известна френска морга с натрошено, разнебитено тяло и с душа, почиваща в мир, освободена от страданието. Е, можеше да постигне подобен край, но трябваше да си направи малко труд.
Щеше да е толкова лесно, ако си носеше приспивателно. Спомни си как бе помолила доктор Грей и странния му поглед, когато й отвърна:
— По-добре недейте. Много по-хубаво е да свикнете да заспивате по естествен начин. В началото може да е трудно, но се постига.
Особено изражение на лицето му. Дали е знаел или е подозирал, че ще стигне дотам? Сигурно не е било толкова трудно да се досети. Тя се изправи решително. Ще иде в някоя аптека.
Хилъри винаги си беше представяла, че в чужди градове можеш съвсем лесно да си купиш лекарства. За своя изненада откри, че тук това не е така. Първият аптекар, при който отиде, й даде само две дози. За по-голямо количество, информира я той, е нужна рецепта от лекар. Тя му благодари с безгрижна усмивка и излезе бързо от аптеката, при което на вратата се сблъска с висок млад мъж, с твърде сериозен вид, който й се извини на английски. Когато вече излизаше, го чу да пита за паста за зъби. Това някак я развесели. Стори й се толкова смешно, банално и нормално. Внезапно я прониза остра болка, защото пастата, която той търсеше, беше любимата марка на Найджъл. Пресече улицата и влезе в отсрещния магазин. Когато се върна в хотела, беше обиколила четири аптеки. В третата аптека й стана забавно, като видя отново младия мъж, който й напомняше на бухал, упорито да търси своята малка паста за зъби, която явно не се внасяше често от френските фармацевти в Казабланка.