— Казвам се Джесъп.
Това й се стори най-нелепото нещо, което бе чувала.
Лицето й изведнъж пламна. Тя се наведе напред и запита с леден гняв:
— Какво, но дяволите, правите тук, мога ли да знам?
Той я погледна сериозно и премигна.
— Интересно — каза той, — и аз исках да ви попитам същото — и кимна леко встрани към лекарствата на масата.
Хилъри рязко отсече:
— Не ви разбирам.
— О, разбирате ме.
Хилъри млъкна. Просто беше онемяла. На устните й напираха думи на възмущение. Искаше да му заповяда да излезе от стаята. Но колкото и странно да бе, любопитството й надделя. Въпросът се изплъзна от устните й така естествено, че тя едва ли разбра как го е задала:
— Този ключ — той сам ли се завъртя в ключалката?
— О, това ли? — по лицето на младия човек изведнъж се разля момчешка усмивка, която го преобрази. Той бръкна в джоба си, извади някакъв метален инструмент и й го подаде.
— Ето го — каза той, — много удобно инструментче. Вкарваш го в ключалката от другата страна, то обхваща ключа и го превърта — той си го взе обратно и го прибра в джоба си. — Крадците го използват.
— Значи сте крадец?
— Не, не, мисис Крейвън, бъдете справедлива. Аз все пак почуках. Крадците не чукат. И като се разбра, че няма да ме пуснете, използвах това.
— Но защо?
Погледът на госта отново се премести върху лекарствата на масичката.
— На ваше място не бих го правил — обади се той. — Изобщо не е това, което мислите. Вие си мислите, че само заспивате, без да се събудите. Само че не е точно така. Има най-различни неприятни последици. Например конвулсии понякога или гангрена на кожата. Ако сте устойчива към лекарството, ще ви трябва доста време, докато подейства и някой може да ви посети междувременно, при което следват какви ли не неприятности. Стомашна сонда, рициново масло, горещо кафе, шамари и раздрусване. Много е унизително, уверявам ви.
Хилъри се облегна на стола и присви очи. Сви леко юмруци и се насили да се усмихне.
— Ама че смешен човек — възкликна тя. — Да не сте си помислили, че се самоубивам или нещо подобно?
— Не само си го помислих — отвърна младият мъж на име Джесъп, — ами съм съвсем сигурен. Знаете ли, бях в аптеката, когато вие влязохте. Впрочем купувах си паста за зъби. Нямаше такава, каквато търсех, и отидох в друга аптека. И ето ви и там — пак питате за приспивателни хапчета. Е, видя ми се малко странно, нали разбирате, и затова ви проследих. Всичките тези сънотворни таблетки от различни места — това може да значи само едно.
Тонът му беше приятелски, фамилиарен и твърде самоуверен. Наблюдавайки го, Хилъри заряза преструвките.
— Значи вие не намирате, че е непростимо нахалство от ваша страна да се опитвате да ме спрете?
Той се замисли по въпроса за миг-два и сетне поклати глава.
— Не. Това е едно от нещата, които НЕ МОЖЕШ да не направиш — ако ме разбирате какво искам да кажа.
Хилъри заговори разпалено:
— Можете да ме спрете за момента. В смисъл че можете да вземете хапчетата и да ги изхвърлите през прозореца или нещо подобно, но не можете да ме спрете да си купя нови на другия ден или да скоча от най-горния етаж на сградата, или пък да се хвърля под някой влак.
Младият човек се замисли.
— Не — каза той, — съгласен съм, че не мога да ви спра да извършите някое от тези неща. Но е въпрос дали ще го направите. Имам предвид утре.
— Мислите, че утре ще се чувствам по-различно? — попита Хилъри с едва забележима горчивина.
— Така е с хората — отвърна Джесъп почти извинително.
— Да, може би — замисли се тя. — Ако правиш нещо в изблик на силно отчаяние. Но ако отчаянието е хладно премислено, тогава е друго. Аз нямам за какво да живея, разбирате ли.
Джесъп наклони приличната си на бухал глава на една страна и замига.
— Интересно — забеляза той.
— Не бих казала. Няма нищо интересно. Аз не съм особено интересна жена. Съпругът, когото обичах, ме напусна, единственото ми дете почина много мъчително от менингит. Нямам близки приятели и роднини. Нямам призвание. Няма изкуство, занаят или работа, с които да обичам да се занимавам.