— Лошо — каза Джесъп с разбиране и добави леко колебливо: — Нали не смятате това за грях?
Хилъри отвърна разгорещено:
— Защо да е грях? Това е МОЯТ живот.
— О, да, да — побърза да се съгласи Джесъп. — Аз нямам кой знае какви високи морални принципи, но ИМА хора, така да се каже, които смятат, че това е грях.
Хилъри заяви:
— Аз не съм от тях.
Мистър Джесъп прибави не съвсем намясто:
— Така е.
Той седеше там и я гледаше, мигайки замислено.
Хилъри каза:
— Е, може би вече, господин ъ-ъ…
— Джесъп — представи се младият мъж.
— Е, може би вече ще ме оставите на мира, господин Джесъп?
Но Джесъп поклати глава.
— Все още не. Исках да узная какво се крие зад всичко това, нали разбирате. Сега вече ми е ясно, нали? Животът не ви интересува, не ви се живее повече и в една или друга степен приветствате идеята за смъртта?
— Да.
— Добре — продължи весело Джесъп. — Вече знаем къде сме. Да преминем към следващата точка. Непременно ли трябва да са хапчета за сън?
— Какво искате да кажете?
— Ами, вече ви споменах, че не са толкова романтични, колкото изглеждат. Да скочиш отнякъде също не е привлекателно. Невинаги умираш веднага. Същото се отнася и за хвърлянето под влак. Това, за което намеквам, е, че има и други начини.
— Не ви разбирам.
— Подсказвам ви просто друг метод. Всъщност доста рискован. А в известна степен и вълнуващ. Ще бъда честен с вас. Шансът да не умрете, е едно на сто. Но при създалите се обстоятелства, не ми се вярва да възразите да изчакате дотогава.
— Нямам никаква представа за какво говорите.
— Естествено е да нямате — успокои я Джесъп. — Още не съм започнал да ви обяснявам. Боя се, че ще трябва доста да говоря — историята е дълга, искам да кажа. Да карам ли?
— Може.
Джесъп небрежно отмина неохотния тон, с който бе дадено съгласието. Той подхвана разказа си по възможно най-бухалския си начин.
— Вие имате вид на жена, която чете вестници, и общо взето, сте в течение на събитията, предполагам — каза той. — Сигурно сте чели, че от време на време изчезват различни учени. Онзи италианец, който изчезна преди една година, а сега и един млад учен, Томас Бетъртън, изчезна преди около два месеца.
Хилъри кимна.
— Да, четох за това във вестниците.
— Е, зад всичко това се крие много повече, отколкото пишат вестниците. Искам да кажа, че изчезват повече хора. Те невинаги са учени. Има млади хора, работили над важни медицински изследвания. Други са изследователи-химици, някои — физици, имаше и един адвокат. О, много са — тук, там и навсякъде. Е добре, живеем, така да се каже, в свободна страна. Ако искаш, можеш да я напуснеш. Но точно в тези случаи искаме да разберем ЗАЩО тези хора я напускат, КЪДЕ отиват, а също е важно да знаем и ПО КАКЪВ НАЧИН я напускат. Дали заминават по свое собствено желание? Отвлечени ли са? Дали не са шантажирани? Накъде тръгват, каква е организацията, която ръководи всичко това, и какви са крайните й цели? Много въпроси. Искаме да знаем отговора им. Вие можете да ни помогнете да го получим.
Хилъри го гледаше слисано.
— Аз? Но как? И защо?
— Ето че стигаме до конкретния случай Томас Бетъртън. Той изчезна от Париж преди малко повече от два месеца. В Англия остави съпруга. Тя буквално обезумя — поне каза, че е обезумяла. Кълнеше се, че нямала представа защо, къде и как е заминал. Това може да е вярно, а може и да не е. Някои хора — и аз съм един от тях — смятат, че не е вярно.
Както седеше в стола си, Хилъри се наведе напред. Без да ще, й стана интересно. Джесъп продължи:
— Бяхме се подготвили да държим мисис Бетъртън под око. Преди около две седмици тя ме посети и сподели, че лекарят й наредил да замине в чужбина, за да си даде пълна почивка и да се поразсее. С нищо не могла да бъде полезна в Англия, а и непрекъснато й досаждали разни хора — журналисти и вестниците, роднини и любезни приятели.
Хилъри сухо промълви:
— Представям си.
— Да, не е приятно. Съвсем естествено е да иска да се спаси за известно време.
— Съвсем естествено, бих казала и аз.
— Да, но ние от нашия отдел имаме зли и недоверчиви мозъци, нали разбирате. Организирахме наблюдение върху мисис Бетъртън. Вчера тя напусна Англия, както се канеше, и замина за Казабланка.