— Това не мога да ви кажа. Възможно е — преди самия край.
— Нищо ли не можете да направите — да й дадете някакъв стимулант?
Лекарят поклати глава. След това излезе. Сестрата го последва. Смени я една монахиня, която се приближи до възглавницата и застана там, прехвърляйки броеницата си. Хилъри вдигна очи към Джесъп и в отговор на погледа му, се приближи до него.
— Чу ли какво каза лекарят? — тихо попита той.
— Да. Какво искаш да узнаеш?
— Ако дойде в съзнание, искам информация — каквото успееш да измъкнеш — някаква парола, знак, послание, каквото и да е. Ясно ли е? По-вероятно е да проговори пред теб, отколкото пред мен.
Хилъри неочаквано се развълнува.
— Искаш от мен да предам една умираща?
Джесъп наклони глава встрани по птичия си начин, както обичаше да прави понякога.
— Значи ти гледаш на нещата по този начин, така ли? — запита той преценяващо.
— Да.
Той я изгледа замислено.
— Е, в такъв случай направи или кажи, каквото намериш за добре. Аз лично не бих имал скрупули! Можеш ли да разбереш това?
— Разбира се. То е твой дълг. Ако желаеш, разпитвай я ти, но не искай това от мен.
— Ти си доброволен агент.
— Има един въпрос, който трябва да решим. Ще й кажем ли, че умира?
— Не знам. Трябва да помисля.
Тя кимна и се върна на мястото си до леглото. Обзе я дълбоко състрадание към умиращата жена, която бе тръгнала на път, за да се събере отново с любимия си мъж. Дали пък не бъркаха? Дали жената не бе дошла в Мароко просто да потърси утеха и да запълни времето докато научи окончателно дали съпругът й е жив или мъртъв? Хилъри си задаваше редица въпроси.
Времето течеше. След около два часа броеницата на монахинята спря да трака. Тя заговори с благ, безизразен глас:
— Има промяна, мадам. Мисля, че краят наближава. Ще повикам лекаря.
И излезе от стаята. Джесъп се премести до отсрещната страна на леглото и се облегна с гръб до стената, така че жената да не го вижда. Клепачите й трепнаха, очите й се отвориха. Бледи и безразлични, те се насочиха към Хилъри. Затвориха се, после отново се отвориха. Лека искра на недоумение проблесна в тях.
— Къде…?
Думата прозвуча като трептене от безжизнените й устни, точно когато лекарят влизаше в стаята. Той взе ръката й в своята, като държеше пръста си на пулса й и я наблюдаваше, застанал до леглото.
— Вие сте в болницата, мадам — рече той. — Самолетът катастрофира.
— Самолетът?
Тя повтори думата като насън, с отслабнал и безжизнен глас.
— Има ли някой в Казабланка, когото искате да видите, мадам? Нещо да му предадем?
Тя с мъка вдигна очи към лекаря и каза:
— Не.
Очите й отново се спряха върху Хилъри.
— Кой — кой…
Хилъри се наведе надолу и изрече ясно и отчетливо:
— Аз също пристигнах от Англия със самолет — ако мога с нещо да ви помогна, моля ви, кажете ми.
— Не — нищо — нищо — освен…
— Да?
— Нищо.
Клепачите й трепнаха отново и почти се затвориха.
Хилъри вдигна глава и срещна властния, заповеднически поглед на Джесъп. Решително поклати глава.
Джесъп мина напред. Застана до лекаря. Очите на умиращата се отвориха отново. В тях изплува неочакван проблясък. Тя прошепна:
— Аз ви познавам.
— Да, мисис Бетъртън, познавате ме. Ще ми кажете ли нещо за съпруга си?
— Не.
Клепачите й се склопиха отново. Джесъп тихо се обърна и напусна стаята. Лекарят погледна към Хилъри и произнесе едва доловимо:
— C’est la fin!
Очите на умиращата отново се отвориха. Обходиха мъчително стаята и се спряха върху Хилъри. Олив Бетъртън направи почти незабележим знак с ръка и Хилъри инстинктивно пое студената бяла ръка в своята. Лекарят сви рамене и излезе с лек поклон. Двете жени останаха сами. Олив Бетъртън се опита да говори:
— Кажете ми — кажете ми…
Хилъри разбра какво я пита и изведнъж собствените й действия придобиха ясни очертания за самата нея. Тя се наведе над отпуснатото тяло.
— Да — думите й звучаха ясно и недвусмислено — вие умирате. Това искате да знаете, нали? Сега ме слушайте. Аз ще се опитам да се срещна с мъжа ви. Искате ли да му предам нещо, ако успея?
— Кажете му — кажете му да внимава. Борис — Борис — опасен…
Дъхът й отново замря във въздишка. Хилъри се наведе още по-ниско до нея.