— Имате ли нещо да ми кажете, за да ми помогнете — да ми помогнете в пътуването ми, искам да кажа? Да се свържа с вашия съпруг?
— Сняг.
Думата бе произнесена толкова слабо, че Хилъри остана озадачена. Сняг? СНЯГ? Тя я повтори, без да разбира нищо. От устните на Олив Бетъртън се отрони неясно, призрачно хихикане. Едва чуто се изтърколиха думите:
Сняг, сняг, хубав сняг!
Препъваш се в неравност и се претъркулваш!
Тя повтори последната дума.
— Идете и му кажете за Борис. Аз не вярвах. Не можех да повярвам. Но сигурно е вярно… Ако е така… — в очите й, вперени в Хилъри, се появи болезнено въпросително изражение — … пази се…
Нещо тихичко изхърка в гърлото й. Устните й се сгърчиха.
Олив Бетъртън умря.
Следващите пет дни бяха изпълнени с усилена мисловна активност, но бледнееха откъм физически действия. Затворена в отделна стая в болницата, Хилъри се залови за работа. Всяка вечер трябваше да полага изпит по онова, което бе научила през деня. Всички подробности от живота на Олив Бетъртън, доколкото можеха да бъдат проверени, се записваха на хартия и тя трябваше да ги учи наизуст. Къщата, в която бе живяла, домашната прислуга, която бе наемала, роднините й, имената на кучето и канарчето й, всяка подробност от шестте месеца брачен живот с Томас Бетъртън. Сватбата й, имената на шаферките, роклите им, десена на завесите, килимите и платовете. Вкусовете на Олив Бетъртън, пристрастията и действията й ден по ден. Предпочитанията й към ястия и напитки. Хилъри се видя в чудо от това огромно количество ненужна на пръв поглед информация, събрана накуп. Веднъж се обърна към Джесъп:
— Поне ще има ли някакъв смисъл от всичко това?
— Възможно е да няма. Но ти трябва да се превъплътиш в истинския образ. Мисли по този начин, Хилъри. Ти си писател. Пишеш книга за една жена. Тази жена е Олив. Описваш сцени от нейното детство, от моминските й години; описваш женитбата й, къщата, в която е живяла. През цялото време, докато правиш това, тя добива все по-реални и по-реални човешки измерения за теб. След това отново го повтаряш, но този път го пишеш като автобиография. ПИШЕШ ГО В ПЪРВО ЛИЦЕ. Разбираш ли какво имам предвид?
Тя бавно кимна. Неволно остана впечатлена.
— Не можеш да се мислиш за Олив Бетъртън, докато не се превърнеш в Олив Бетъртън. Хубаво щеше да е, ако имаше повече време да я изучиш напълно, но за нас времето е лукс, тъй че се налага да ти тъпча главата като ученичка или като студентка, която ще се явява на важен изпит — и добави: — Слава Богу, че имаш бърз ум и добра памет.
Той я измери с безпристрастен поглед. Описанията в паспортите на Олив Бетъртън и Хилъри Крейвън съвпадаха почти напълно, но в действителност двете лица бяха съвършено различни. Олив Бетъртън имаше обикновени и невзрачни черти. Видът й издаваше упоритост, но не и интелигентност, докато лицето на Хилъри изразяваше сила и притегателност. Дълбоко разположените й синьо-зелени очи под тъмните прави вежди криеха в недрата си огън и интелигентност. Устните й, с извивка нагоре, бяха щедри и сочни. Долната й челюст имаше необичайна форма — въобще за скулптор или художник лицето й би представлявало голям интерес.
Джесъп си помисли: „Тук има страст и кураж — и някъде, потиснат, но не и угасен весел дух — твърд дух, който се радва на живота и търси приключения.“
— Ще се справиш — похвали я той. — Схватлива ученичка си.
Предизвикателството към интелекта и паметта й подейства стимулиращо. Започна да се увлича, амбицира се да успее. Един-два пъти в ума й се мярнаха съмнения и тя ги изрази гласно пред Джесъп.
— Казваш, че няма да бъда отхвърлена като Олив Бетъртън. Мислиш, че те ще имат само най-обща представа как изглежда тя. Но доколко можеш да бъдеш сигурен в това?
Джесъп сви рамене.
— Човек не може да е сигурен в нищо. Но ние все пак знаем нещичко за това, как се поставят тези представления, а изглежда, че в международен мащаб връзките между една и друга страна са твърде оскъдни. Ако попаднем на слаба брънка от веригата в Англия (а имай предвид, че във всяка организация винаги има слаба брънка), то тази слаба брънка не знае нищо за това, как се развиват нещата във Франция или в Италия, или в Германия, или където и да е и пред нас изведнъж се изпречва стена. Те са запознати само със своята малка роля в цялото и нищо повече. Същото важи и за противната страна. Готов съм да се закълна, че всичко, което местното звено знае, е, че тази Олив Бетъртън ще пристигне с този и този самолет и че трябва да й се дадат такива и такива инструкции. Разбираш ли, сама по себе си тя не е от значение. Ако я водят при мъжа й, то е, защото мъжът й иска да бъде доведена при него и защото те смятат, че той ще им върши по-добра работа, ако тя е с него. Тя е само един залог в играта. Не бива да забравяш също, че идеята за подмяната на истинската Олив Бетъртън с фалшива е чисто случайна импровизация, предизвикана от самолетната катастрофа и от цвета на косата ти. Планът ни на действие беше да следим Олив Бетъртън и да разберем къде отива, как отива, с кого се среща и така нататък. Така че другата страна ще бъде нащрек за същото.