Хилъри попита:
— Не сте ли опитвали всичко това преди?
— Да, приложихме го в Швейцария. Съвсем неуловимо. Но пропадна, поне що се отнася до крайната цел. Ако някой се е свързал с нея там, то ние не го узнахме. Следователно контактът трябва да е бил съвсем кратък. Естествено е и сега да предположат, че някой следи Олив Бетъртън. Подготвени са за това. От нас зависи да си изпипаме работата по-добре от предишния път. Трябва да се опитаме да бъдем далеч по-хитри от противниците ни.
— Значи ще ме следите?
— Разбира се.
— Как?
Той поклати глава.
— Това няма да ти кажа. Много по-добре за теб е, ако не знаеш. Не можеш да издадеш нещо, което не знаеш.
— Да не мислиш, че ще го издам?
Джесъп отново надяна бухалската физиономия.
— Не знам колко добра актриса си — дали умееш добре да лъжеш. Не е лесно, да знаеш. Не става дума да се изпуснеш и кажеш нещо, което не трябва. Може да е нещо друго — неочаквано да си поемеш дъх, моментна пауза при дадено действие — например да запалиш цигара. Да познаеш името на някой приятел. Може да го прикриеш бързо, но е достатъчно само едно трепване, за да те издаде!
— Разбирам. Значи да бъда нащрек във всяка частица от секундата.
— Точно така. А междувременно — продължаваме с уроците! Съвсем като в училище, нали? Вече доста завидно си усвоила речника на Олив Бетъртън. Да минем към следващия ход.
Кодове, реакции, присъщи качества. Урокът продължаваше — разпитване, повторение, опити да я обърка, да я хване в грешка; след това хипотетични ситуации и следене на реакциите й. Накрая Джесъп кимна с глава и заяви, че е доволен.
— Бива те — каза той, като я потупа доброжелателно. — Способна ученичка си. И запомни — колкото и сама да се чувстваш понякога в тази работа, знай, че вероятно не си. Казвам вероятно — нищо повече. Сече им пипето на тези дяволи.
— А какво ще стане, ако стигна до края на това пътуване?
— Тоест?
— Когато се окажа лице в лице с Томас Бетъртън.
Джесъп кимна мрачно.
— Да — въздъхна той, — това е опасният момент. Мога само да кажа, че до този момент, АКО ВСИЧКО Е МИНАЛО ДОБРЕ, ти ще ТРЯБВА да си извоювала защита. Тоест, ако нещата са се развили, както се надяваме; но в цялата тази операция, ако си спомняш, няма голям шанс да оцелееш.
— Не каза ли едно на сто? — сухо попита Хилъри.
— Мисля, че можем малко да увеличим процента. Не знаех що за птица си.
— Да, предполагам, че е било така. Тя се замисли: — За теб, предполагам, съм била просто…
— Жена със забележителна червенокоса глава, която нямаше куража да продължи да живее.
Тя се изчерви.
— Доста тежка преценка.
— Но е вярна, нали? Не си падам по съжалението. Най-малкото, защото е обидно. Човек съжалява хора, които се самосъжаляват. Самосъжалението е едно от най-големите препятствия в живота днес.
Хилъри рече замислено:
— Може би си прав. Ще си позволиш ли да ме съжалиш, ако ме ликвидират или не знам точно как му казват, при изпълнението на тази мисия?
— Да те съжаля? Ще ругая като луд, че сме загубили човек, който си е струвал труда, дето сме положили за него.
— Най-после един комплимент.
Стана й приятно, без да иска.
После продължи с делови тон:
— Сетих се още нещо. Казваш, че тук едва ли е възможно някой да знае как изглежда Олив Бетъртън, но ако някой познае МЕН? Не познавам никого в Казабланка, но има хора, с които пътувах дотук в самолета. А може и да попадна на някой познат сред туристите.
— Не се безпокой за пътниците от самолета. Хората, с които си пътувала от Париж, са бизнесмени и са продължили за Дакар, а човекът, който слезе тук, вече излетя обратно за Париж. Щом свършим, ще се преместиш в друг хотел, за който мисис Бетъртън има резервация. Ще носиш нейните дрехи, нейната прическа, а една-две лепенки отстрани на лицето ще те направят съвсем неузнаваема. Между другото, тук ще дойде лекар, който ще поработи върху теб. Местна упойка — няма да боли, но трябва да имаш няколко истински белега от катастрофата.