— Том не беше комунист! Продължавам да го твърдя, но вие не ми вярвате.
— Вярвам ви, но още не сме стигнали дотам. Сега за втория чужденец — доктор Марк Лукас. Попаднали сте случайно на него в Лондон — в „Дорсет“?
— Да, бяхме отишли за някаква публична изява и след това имаше вечеря в „Дорсет“. Изведнъж този човек — Люк или Лукас — дойде при нас и поздрави Том. Той беше учен-химик или нещо подобно и за последен път беше виждал Том в Щатите. Той е емигрант от Германия, получил американско гражданство. Но вие сигурно…
— Но аз сигурно знам това? Да, знам го, мисис Бетъртън. Мъжът ви изненада ли се, че го вижда?
— Да, много се изненада.
— А зарадва ли се?
— Да. Да, струва ми се.
— Но не сте съвсем сигурна? — настоя той.
— Е, не е бил от хората, на които Том държи особено много, поне така ми каза после. Това е всичко.
— Било е просто случайна среща? Не се ли уговориха да се срещнат някой друг ден?
— Не, срещата беше просто случайна.
— Разбирам. Третият контакт е бил с жена — мисис Карол Спийдър, също от Щатите. Как се случи това?
— Мисля, че дамата работеше нещо в ООН. Познавала Том от Америка и му позвъни от Лондон да му съобщи, че е тук и не искаме ли да се срещнем някой ден и да обядваме заедно.
— Вие искахте ли?
— Не.
— Вие не, но съпругът ви е искал!
— Какво! — тя го зяпна с учудване.
— Не ви ли е казал?
— Не.
Олив Бетъртън изглеждаше объркана и смутена. Мъжът, който я разпитваше, я съжали, но не дотам, че да отстъпи. За първи път си помисли, че е наминал нещо.
— Не разбирам — обади се тя неуверено. — Струва ми се странно, че не ми е казал нищо за това.
— Обядвали са в „Дорсет“, където госпожа Спийдър е била отседнала, в сряда, на дванайсети август.
— На дванайсети август?
— Да.
— Да, май по това време ходи до Лондон… Нищо не ми е казал — тя отново млъкна. После изстреля въпроса: — Как изглежда тя?
Той побърза да я успокои:
— Не е от ефектните жени, мисис Бетъртън. Компетентна млада дама, която гони кариера, около трийсетгодишна. Нищо особено като външност. Абсолютно нищо не подсказва да е имала интимни отношения с мъжа ви. Точно затова е странно, че не ви е споменал за срещата.
— Да, да, разбирам.
— Сега помислете внимателно, мисис Бетъртън. Забелязахте ли някаква промяна у мъжа ви по това време? Да речем около средата на август? Това е приблизително една седмица преди конференцията.
— Не, не, нищо не забелязах. Нямаше нищо особено.
Джесъп въздъхна.
Устройството на бюрото му забръмча дискретно. Той вдигна слушалката.
— Да?
Гласът отсреща предаде:
— Тук има един човек, който иска да говори с някой от шефовете по случая Бетъртън.
— Как се казва?
Гласът отсреща дискретно се покашля.
— Ами не знам как точно го произнасяте, господин Джесъп. По-добре да ви го буквувам.
— Добре. Слушам ви.
Той надраска в бележника си буквите, които му издиктуваха.
— Поляк? — запита той накрая.
— Не каза, сър. Говори английски доста добре, но с лек акцент.
— Помоли го да почака.
— Тъй вярно, сър.
Джесъп затвори телефона. След това погледна Олив Бетъртън. Тя седеше там съвсем кротко, обезоръжаващо и безнадеждно спокойна. Той откъсна от бележника листчето с името, което току-що бе написал, и го бутна към нея.
— Познавате ли някой с това име?
Очите й се разшириха от изненада, когато го прочете. За момент му се стори, че изглежда уплашена.
— Да — каза тя — да, познавам го. Той ми писа.
— Кога?
— Вчера. Той е братовчед на първата жена на Том. Току-що е пристигнал в страната. Беше много притеснен от изчезването на Том. Писа ми, за да ме пита имам ли новини за Том и за да ми изкаже най-дълбокото си съчувствие.
— Не сте чували нищо за него преди, така ли?
Тя поклати глава.
— Съпругът ви да го е споменавал?
— Не.
— Значи всъщност той може изобщо да не е братовчед на съпруга ви?
— Ами да, може и така да е. Не ми е идвало наум — тя внезапно се стресна. — Но нали първата жена на Том беше чужденка. Дъщерята на професор Манхайм. В писмото си този човек като че ли знаеше всичко за нея и Том. Беше съвсем етично и официално писмо и — и беше от чужбина — нали разбирате, изглеждаше съвсем истинско. А и какъв е смисълът, искам да кажа, ако не е истинско?