— Драги господине — Джесъп имаше обиден вид, — Бетъртън беше учен, а не дипломат или таен агент.
— Поставихте ме на място. Но етикетите невинаги са точни. Сигурно ще ме попитате защо проявявам интерес към случая. Томас Бетъртън беше мой роднина по линия на съпругата му.
— Да, доколкото си спомням, вие бяхте племенник на покойния професор Манхайм.
— Аха, вече знаете това. Добре сте информирани тук.
— Идват хора и ни казват някои неща — промърмори Джесъп. — Съпругата на Бетъртън беше тук. Тя ми каза. Писали сте й писмо.
— Да, за да изкажа съболезнованията си и да попитам дали няма пресни новини.
— Много правилно.
— Майка ми беше единствената сестра на професор Манхайм. Те бяха много привързани един към друг. Във Варшава, когато бях малък, прекарвах много време в дома на вуйчо си, а дъщеря му Елза ми беше като сестра. Когато баща ми и майка ми умряха, домът на вуйчо ми и братовчедка ми стана мой дом. Това бяха щастливи дни. После дойде войната, трагедиите, ужасите… Няма да говорим за всичко това. Вуйчо ми и Елза се спасиха в Америка. А аз останах в нелегалната съпротива и след края на войната ми възложиха някои задачи. Само веднъж посетих Америка, за да се видя с вуйчо си и братовчедка си, това беше всичко. Но дойде време, когато задълженията ми в Европа приключиха. Възнамерявах да се преселя завинаги в Щатите. Надявах се да бъда близо до вуйчо си, до братовчедка си и нейния съпруг. Но уви — той разпери ръце, — отивам там и откривам, че вуйчо ми е умрял, братовчедка ми също, а мъжът й е дошъл в тази страна и се е оженил повторно. И ето че отново съм без семейство. След това прочитам за изчезването на известния учен Томас Бетъртън и пристигам тук, за да видя какво може да се направи — той млъкна и погледна въпросително Джесъп.
Джесъп устоя на погледа му с безизразно лице.
— Защо изчезна той, мистър Джесъп?
— Това — каза любезно Джесъп — искаме и ние да разберем.
— Може би все пак знаете?
Джесъп се замисли с известно любопитство колко лесно би било да разменят ролите си. В този кабинет той беше свикнал да задава въпросите. А непознатият мъж пред него се опитваше да заеме ролята му на инквизитор. Усмихвайки се все така любезно, Джесъп отвърна:
— Уверявам ви, че не знам.
— Но подозирате нещо?
— Възможно е — каза Джесъп предпазливо — нещата да следват определен ред… Подобни инциденти са се случвали и преди.
— Зная — посетителят бързо изреди половин дузина случаи. — И все учени — завърши той многозначително.
— Да.
— Дали не са отишли отвъд желязната завеса?
— Възможно е, но не знаем.
— Но те са заминали по свое желание.
— Дори това е трудно да се каже — рече Джесъп.
— Смятате ли, че това не е моя работа?
— О, моля ви.
— Но вие сте прав. Интересът ми е само заради Бетъртън.
— Простете ми — възрази Джесъп, — ако все пак не разбирам интереса ви. В края на краищата Бетъртън не ви е кръвен роднина. Вие дори не го познавате.
— Това е вярно. Но за нас, поляците, семейството е нещо много важно. Съществуват задължения — той се изправи и се поклони вдървено. — Съжалявам, че ви отнех времето и ви благодаря за любезността.
Джесъп също се изправи.
— Съжалявам, че не можем да ви помогнем — каза той, — но ви уверявам, че сме в пълно неведение. Ако все пак науча нещо, къде мога да ви намеря?
— Кеър от посолството на САЩ ще ме открие. Благодаря ви — той отново се поклони официално.
Джесъп натисна бутона. Майор Глидр напусна стаята. Джесъп вдигна слушалката.
— Предайте на полковник Уортън да дойде в кабинета ми.
Когато Уортън влезе в стаята, Джесъп се обърна към него:
— Най-сетне нещата се раздвижиха.
— Как?
— Мисис Бетъртън иска да замине в чужбина.
Уортън подсвирна:
— Отива при мъжлето си?
— Храня подобни надежди. Дойде запасена със съответното писмо от личния си лекар — пълна необходимост от почивка и смяна на климата.
— Звучи добре!
— Естествено, може и да е вярно — предупреди Джесъп. — Най-обикновено излагане на фактите.
— Тук никога не се ръководим от такава гледна точка — рече Уортън.
— Знам. И трябва да ти кажа, че тя изигра ролята си доста убедително. Нито за момент не сбърка.