— Предполагам, че не си научил нищо ново от нея?
— Само една дребна нишка. Онази жена Спийдър, с която Бетъртън е обядвал в „Дорсет“.
— Да?
— Не е казал на жена си за обяда.
— Аха! — Уортън съобразяваше. — Смяташ ли, че това може да има някаква връзка?
— Може би. Карол Спийдър беше разпитвана от Комисията за разследване на антиамериканска дейност. Излезе чиста, но въпреки това… да, въпреки това върху нея бе хвърлена сянка или поне те така смятат. Това е един ВЪЗМОЖЕН контакт. Единственият, който сме открили досега за Бетъртън.
— А какво ще кажеш за контактите на мисис Бетъртън — някоя евентуална връзка в последно време, която би могла да провокира това нейно заминаване в чужбина?
— Никакъв личен контакт. Вчера е получила писмо от един поляк, братовчед на първата жена на Бетъртън. Той току-що беше при мен — просто питаше за подробности и така нататък.
— Как изглежда?
— Недействителен — отвърна Джесъп. — Държи се като чужденец, учтив, познава етикета, но някак странно нереален като личност.
— Смяташ ли, че може да е бил връзката, която й дава знак?
— Възможно е. Не знам. Той ме озадачи.
— Предполагам, ще го държите под око?
Джесъп се усмихна.
— Да, натиснах звънеца два пъти.
— Ах ти, паяк такъв, с твоите стари номера! — Уортън отново стана делови. — Е, как ще действате?
— Смятам да е Джанет и другите, както обикновено. Испания или Мароко.
— Не Швейцария?
— Този път не.
— Испания или Мароко ми се струват костелив орех за тях.
— Не бива да подценяваме противника.
Уортън прекара пръст през секретните папки с отвращение.
— Това май са единствените две страни, в които НЕ СА ВИЖДАЛИ Бетъртън — тъжно каза той. — Е, ще бъде една чисто нова офанзива. Господи, ако този път попаднем на следа…
Джесъп се облегна на стола си.
— Отдавна не съм излизал в отпуска — въздъхна той. — Повдига ми се вече от този кабинет. Може и аз да направя едно малко пътуване в чужбина.
3
— Полет 108 до Париж на Еър Франс. Оттук, моля.
Пътниците в салона на летище Хийтроу станаха от местата си. Хилъри Крейвън вдигна малкото си пътническо куфарче от гущерова кожа и се отправи заедно с другите пътници към самолетната писта. Вятърът й се стори пронизващо студен след затопления въздух в салона.
Хилъри потръпна и се загърна по-плътно в коженото си палто. Последва пътниците към мястото, където ги чакаше самолетът. Това е то! Заминава и се спасява! От сивотата, от студа, от мъртвилото и вцепенението на мъката. Спасение сред слънце, синьо небе и нов живот. Ще отхвърли цялото непосилно бреме зад гърба си — мъртвото бреме на скръбта и разочарованието. Изкачи се по самолетната стълба и се наведе, за да влезе вътре. Стюардът я придружи до мястото й. За първи път от толкова месеци насам усещаше облекчение от болката — тъй остра до този момент, че бе добила почти физическо измерение. „Изчезвам!“ — каза си тя, „Махам се!“
Ревът и тътенът на самолета й подействаха възбуждащо. Сякаш в тях се криеше някаква първична свирепост. Няма по-страшна мъка от цивилизованата мъка, мислеше си тя. Сива и безнадеждна. Но вече изчезвам!
Самолетът тръгна плавно по пистата. Стюардесата съобщи:
— Моля, затегнете коланите си.
Машината направи полузавой и се закова в очакване на сигнала за излитане. Хилъри си помисли: „Сигурно самолетът ще катастрофира… а може и никога да не се отлепи от земята. И това ще бъде краят, най-доброто разрешение на всичко.“ Измина сякаш цяла вечност в чакане, в очакване на сигнала за старт към свободата. Завладяха я абсурдни мисли: „Никога няма да се измъкна, никога. Ще остана тук като затворник…“
О, най-сетне.
Последен рев на моторите и самолетът се втурна напред, препускайки по пистата все по-бързо и по-бързо. Хилъри си помисли: „Няма да се вдигне. Не може… Това е краят.“ А, май вече бяха над земята. Издигаше се не толкова самолетът, колкото земята се спускаше все по-ниско, пропадаше, отблъскваше проблемите, разочарованията и погубените надежди надолу под реещото се същество, устремило се гордо към облаците. Издигаха се все по-нависоко, кръжейки, а аеродрумът вече се открояваше като миниатюрна детска играчка там долу. Малки смешни пътчета, странни железопътни релси с влакчета-играчки върху тях. Един нелеп детски свят, в който хората обичаха, мразеха и разбиваха сърцата си. Но всичко това нямаше значение, защото беше толкова смешно, тъй дребно и незначително. Сега под тях се разстилаха само облаци — гъста, сивкавобяла маса. Сигурно вече прекосяваха Ламанша. Хилъри се облегна назад и затвори очи. Спасение. Спасение. Тя бе напуснала Англия, Найджъл, тъжната малка могила, където бе гробът на Бренда. Всичко остана зад гърба й. Отвори очи и отново ги затвори с дълга въздишка. Заспа…