Когато Хилъри се събуди, самолетът вече се приземяваше. „Париж“ — помисли си тя, като се изправи на седалката и протегна ръка към чантата си. Но не беше Париж. Стюардесата се появи в салона и съобщи бодро, с онзи глас на детска гувернантка, който вбесяваше някои пътници:
— Ще кацнем в Бове, тъй като в Париж има гъста мъгла.
Целият й вид сякаш подсказваше: „Не е ли чудесно това, деца?“ Хилъри надникна през малкото прозорче до себе си. Не можа да види кой знае колко. Бове също изглеждаше обвит в мъгла. Самолетът бавно кръжеше. Мина известно време, преди да кацне. След това пътниците бяха поведени през студената влажна мъгла и вкарани в груба дъсчена постройка с няколко стола вътре и дълъг дървен тезгях. Хилъри се почувства потисната, но се опита да пропъди това усещане. Един човек до нея промърмори:
— Старо военно летище. Няма никакво отопление и удобства. Все пак нали сме сред французи, все ще ни поднесат нещо за пийване.
Така и стана. Почти веднага се появи някакъв човек с ключове и не след дълго на пътниците бяха сервирани различни видове алкохолни напитки за повдигане на духа. Това им помогна да се въоръжат с търпение за дългото и досадно чакане.
Изминаха няколко часа, без нищо да се случи. От мъглата изникваха и кацаха други самолети, също отклонени от Париж. Скоро малкото помещение се изпълни с премръзнали и изнервени хора, които ругаеха закъснението.
На Хилъри всичко й изглеждаше нереално. Все едно че още сънуваше, милостиво защитена от сблъсъка с действителността. Това беше само отлагане, въпрос на изчакване. Спасителното й пътуване още не бе приключило, бягството не бе завършено. Все още беше на път към убежището, където животът започваше наново. Оптимизмът надделя. Надделя през дългото изтощително закъснение, надделя през миговете на хаос, когато дълго след залез-слънце съобщиха, че са пристигнали автобуси, които ще откарат пътниците до Париж.
След което настъпи невъобразима бъркотия от пристигащи и заминаващи пътници, служители и носачи, мъкнещи багаж, които бързаха и се блъскаха в тъмнината. Най-сетне, с вледенени от студ крака, Хилъри се озова в някакъв автобус, който бавно си запроправя път през мъглата към Париж.
Дългото и изморително пътуване продължи четири часа. Беше полунощ, когато пристигнаха на площада на инвалидите и Хилъри с облекчение грабна багажа си и взе такси до хотела, където имаше запазена стая. Беше прекалено изтощена, за да яде — взе само гореща вана и се търкулна в леглото.
Самолетът за Казабланка трябваше да излети от летище Орли на другия ден сутринта в десет и половина. Но когато пристигна в Орли, там цареше пълна бъркотия. Самолетите, принудени да кацат на всевъзможни места из Европа, бяха объркали цялото разписание.
Измъчен чиновник от гишето на заминаващите пътници сви рамене и каза:
— Изключено мадам да излети с полета, за който направила резервация. Цяло разписание трябвало да се промени. Ако мадам седне само за минута, може всичко да се уреди.
Накрая я извикаха да й съобщят, че има място в самолета за Дакар, който обикновено не каца в Казабланка, но сега по изключение ще кацне.
— Ще пристигнете с три часа закъснение. Това е всичко, което може да се направи, мадам, с този късен полет.
Хилъри се съгласи без протести и служителят остана изненадан и определено доволен от начина, по който тя прие нещата.
— Мадам не си представя трудности, през които аз минал тази сутрин — оплака се той. — Enfin1, това е неразумно, тези господа пътници. Аз не направил мъглата! Тя естествено причинила бъркотия. Човек трябва приема нещата по-весело — това казвам аз, макар че неприятно да се променят планове. Apres tout2, мадам, малко закъснение — един, два или три часа — какво значение има? Какво значение има с кой самолет пристигнеш в Казабланка?
И все пак точно в този ден това имаше много по-голямо значение, отколкото си представяше малкият французин, успокоявайки я по този начин. Защото когато Хилъри най-сетне пристигна в Казабланка и стъпи на огряното от слънце летище, носачът, който вървеше до нея с претрупана от багаж количка, отбеляза: