Колоните се движеха само денем; пехотата, свръзка на мотоциклет, началство на кон или в кола; моторизираните колони биеха обиколен път.
Ние — хлапетата, знаехме и познавахме всички родове войски, въоръжение и оборудване. Пълнехме манерките с прясна вода и колекционирахме собствено въоръжение: от ластици за прашки от автомобилна гума, до… ох, ако знаехте само… Да можеше нашият, тогавашен дворен клозет да проговори… Баща ми, паникьосан от находките ни и ужасен от евентуалните последствия — непрекъснато имаше обиски; пущаше всичко опасно в клозета. Още ми е жал за един великолепен германски пистолет, с два резервни пълнитела. В уплахата си от комендантските, шетащи наблизо, го набутахме, в уж широката дупка, с кобура — та се наложи да го набиваме с лост. Имахме множество разни патрони, светлинни ракети, части от какви ли не чешити оръжия. Все пак, до танкове не сме стигали да колекционираме; а не, че не ни се е отдавала такава възможност.
Дълго време се чувствахме стопани на една Катюша. Името й беше обвято със слава и военна романтика, далеко преди да я видим на живо тази, дето Разцъфтели ябълки и круши, на брега на синьото море, ей я на — Катюша… Първите Катюши бяха с брезентови калъфи; приличаха на камион под навес. Това ли са тия страшни оръжия!?
Една сутрин осъмнахме с една — която никой не потърси с месеци. Беше жалка на вид. Камиончето: ЗИС Пят, с шпертплатова кабинка, разпаднала се по пътищата на войната; без капака над двигателя — кой де минеше, забърсваше по някоя част. Скоро Катюшата доживя да клекне на тухлички и стана наша постоянна детска площадка. В къщи казвахме: На Катюшата сме! Бяха спокойни.
Чак през лятото на четирийсет и пета, някакво началство свило когото трябва и започнаха да носят липсите. Току спре камион и стовари колелета, капаци, зъбчатки. Дълго гласиха и двигателя. Последен пристигна един дете-войник, униформата му като за близнаци; извади един старателно завързан парцал, развързва го цяла вечност — показа се тромбата на клаксона. С болка се раздели с нея, все се обръщаше на отиване — малко по-голям от нас.
Дълго пазехме, заровено в брега на Кея, тежко метално сандъче с дълги патрони за противосамолетна картечница. След година — цопна в Дунава. По-безобидни трофеи бяха цветните сигнални фенерчета Даймон; раници, ботуши, каиши.
С мръкването колоните спираха и по тротоарите на съседните улици (и нашата), подредени като папироси, мъртвешки заспиваха: щастливи, че на тази земя не се стреля. Няма Война!
Офицерите разквартируваха по къщите. Дълги разговори! Не помня да е имало езикова бариера. Показваха се снимки на семействата — мъка човешка. Немците черпеха с шоколад, френски коняци и гръцки цигари; руснаците отваряха американски консерви; на тях пиенето винаги им беше в дефицит.
Ходех с двулитровата, синя, емайлирана кана за вино, на кръчмата на Братя Куюмджиеви; ако беше затворена — на Джапуна или Камилата.
В голямото военно нямане — пак имаше!
С някои по-симпатични се фотографирахме.
Имам снимка до Халите; седнал съм на огромен военен мотоциклет — ДКВ. Седнал е силно казано, но кацнал — да. Едно русичко дете, чак надупено, но стиснало дръжките. Крачетата висят отстрани на големия резервоар. До мене са брат ми и Данчо Дебеланчо, с униформите на Дойче Шуле, с къси гащета, но с куртки, колани и фуражки. След години Данчо (Йорданов) стана виден столичен хоров диригент. Има още едно слабичко и височко дете — Лико Саламджико, живееше срещу д-р Назърови, стана голям колоездач, май почина млад. Снимал ни е Фриц — мотоциклетист за свръзка, почти юноша; черпеше ме с ранни круши.
Има ни на снимка с Ваня, живя у дома почти цял месец. Колата им беше под прозореца ни; някаква лаборатория; фотографски техники; ходехме с него по Дунава; беше се вече застудило. Имал брат колкото мене. Дали са оцелели тия хора?
Полковникът си отиде още тогава. Живееше в Руското консулство, може да е бил шефът им. Надвечер идваше да се къпе в Дунава. Винаги го придружаваше друг офицер, но стоеше настрана, облечен. Влашката канара е коварна, за който не я познава. Изведнъж става дълбоко — добре дошло за скачачите, но само на половин метър има продължение, което не се вижда. Полковникът скочил и си разцепил главата. Погребаха го с почести: камион с пуснати канати, килими; възглавнички с ордените, знамена. Да изкараш войната до тук и…
Предстоеше още много война; и други още по-страшни, за които научихме доста по-късно.
Лошото е, че се забравят много неща!
Дали не е по-добре, че се забравят?!
Германците си отидоха като съюзници.
Руснаците дойдоха като завоеватели.