После обърнаха Историята с хастара. И пак…
Ние се снимаме! Снимки разни! С този и онзи!
Снимката е хубаво нещо — показва колко сме били хубави и млади!
Снимката не е хубаво нещо — показва колко сме грозни и стари! И какво от това?!
По Кея продължават да се движат хора; но не желаят да спят като папироси по тротоарите, уморени до смърт… И Слава Богу!
Насядали сме по перилата; слънцето ни припича; хубаво ни е. За страничния човек позите ни са смешни: клекнали, наведени напред; да не паднем назад по нанадолнището на високия бряг. Зад нас е златната пътека на залеза, толкова ослепителна — не може да се гледа. Лодка — наполовина се вижда; наполовина — в лавата на залеза. Гребецът държи на лопати, вижда се; другият не се вижда, но е на носа, прав и по плясъка — хвърлил е серкмето. Бай Ангел казва, че е Крум Зъботехника, познал е по плясъка. Добавя, че сухо дупе риба не яде — цял ден мята, откъде толкова сила у този човечец. Красота и спокойствие. Долу — на пясъка играят на карти. Няколко карета, нещо като турнир. Влюбени — нищо не виждат и не чуват. Кучкари са наизвадили елитните си зверове и се надлъгват нещо по достойнствата им. Зверовете се душат и кой знае защо, все гледат да се качат взаимно — каквото видят от хората…
Тъжното е, че бай Ангел, дето ме учи да си режа лозето… отдавна го няма… ведно с ежедневната си, неуморна компания на чашка, пееща до зори.
Няма ги и бай Крум, Здраво, Бат’ Камчо, Ицето на леля, брат ми Сашо, Блажка, Гошо Златара, Донка, леля Минка… Много ги няма!
Много нови и непознати щафъкат, все нещо събарят, нещо строят. Ядовете по Кея — едни и същи: не може пейка да се задържи, за по-възрастните. Бабаити все ги хвърлят надолу — на релсите; ще стане някоя беля с влака.
Добре, че още можем да кацаме по перилата!
— Отивам до Кея, да видя докъде е спаднал Дунавът… Ако ме търси някой — на Кея съм!