Джон Картърет се завъртя на стола си и заяви на Пърсивал:
— Помоли го да помака отвън няколко минути. Ще те уведомим кога да го въведеш.
После се обърна към своя братовчед с една от онези широки лениви усмивки, наследство от всички Картърет, и рече:
— Бланд, винаги съм изпитвал непреодолимо любопитство да разбера разликата, която вие, високомерните южняци, считате, че съществува между „всички вас“ и хората от Севера. Зная, че се смятате за направени от по-фина глина и че за вас Адам е просто страничен клон от родословното ви дърво; само че не ми е ясно защо. Никога не съм бил в състояние да разбера разликата между нас двамата.
— Виж, Джон — отвърна Бландфорд през смях, — онова, което не разбираш, е точно разликата, разбира се. Предполагам, че феодалният начин на живот, който сме водили, ни е внушил тази господарска горделивост и чувство за превъзходство.
— Но вашият феодализъм приключи — продължи Джон. — Откакто ви натупахме и задигнахме памука и мулетата ви, вече сте принудени да ходите на работа, нещо, което ние, „проклетите янки“, както ни наричате, винаги сме правили. Но вие продължавате да бъдете все така горделиви и надменни както преди войната. Значи причината не е била в парите ви.
— Може да е от климата — каза Бландфорд шеговито, — или пък нашите негри са ни разглезили. Сега ще повикам Джейк. Ще ми бъде драго да видя отново стария мошеник.
— Изчакай за миг — прекъсна го Джон. — Имам една малка теория, която искам да проверя. Ние двамата с теб доста си приличаме на външен вид. Старецът Джейк не те е виждал откакто си бил петнайсетгодишен. Нека го извикаме, да играем по правилата и да видим кой ще получи часовника. Старият черньо със сигурност трябва да съумее да разпознае своя „млад господар“ без затруднение. Би трябвало незабавно да отличи набеденото аристократично превъзходство на един искрен поддръжник на Конфедерацията. Не би могъл да направи тази грешка и да поднесе часовника на един янки, естествено; Който загуби, плаща вечерята днес, както и две дузини якички за Джейк. Става ли?
Бландфорд се съгласи с охота. Повикаха Пърсивал и му наредиха да въведе „цветнокожия джентълмен“.
Чичо Джейк влезе предпазливо в кабинета. Беше дребен старец, черен като въглен, целият в бръчки и плешив, ако не се смята ивицата бяла вълна, подстригана благопристойно късо, която минаваше над ушите и увенчаваше главата му. У него нямаше нищо типично за положението „чичо“. Черният костюм му бе почти по мярка, обувките му бяха лъснати до блясък, а сламената му шапка бе разкрасена с ярка лента. В дясната си ръка носеше нещо, внимателно скрито в шепата му.
Чичо Джейк се спря на няколко крачки от вратата. Двамата млади мъже седяха на своите въртящи се столове на десетина стъпки един от друг и го наблюдаваха в приветливо мълчание. Погледът на стареца няколко пъти бавно се отмести от единия към другия. Той беше убеден, че се намира в присъствието поне на един представител на уважаваното семейство, сред чиито имоти се бе появил на бял свят и където щеше да си отиде от него.
Единият притежаваше благонравното, но високомерно излъчване на Картърет; другият — правият и дълъг, така характерен за рода нос, който не можеше да се сбърка. И двамата имаха проницателните черни очи, прави вежди и тънки усмихнати устни — черти, типични както за Картърет от „Мейфлауър“, така и за онзи другия от бригантината. Старият Джейк бе смятал, че е в състояние незабавно да разпознае своя млад господар измежду хиляда северняци, но сега се почувства затруднен. Най-доброто, което можеше да стори, бе да избере подходяща стратегия.
— До’ър ден, ма’тър Бландфорд… до’ър ден, сър — рече той, отправил поглед точно между двамата млади господа.
— Здравей, чичо Джейк — отвърнаха приветливо двамата едновременно. — Заповядай, седни. Донесе ли часовника?
Чичо Джейк си избра един по-твърд стол на почтително, разстояние, седна на ръба му и внимателно остави шапката си на пода. А часовника в калъфа от шевро стисна още по-здраво. Не бе рискувал живота си на бойното поле да спаси този часовник от враговете на своя възрастен господар, за да го връчи отново на неприятеля и то даром.
— Да, сър. Държа го в ръка, сър. Смятам да ви го дам само след минута. Господарката ми каза да го дам на младия гос’ин Бландфорд и да му река да го носи в израз на фамилна чест и достойнство. Беше доста дълго пътуване за един възрастен негър… Обратно до старата Вирджиния сигурно има десетина хиляди мили, сър. Много сте възмъжал, млади господарю. Нямаше да ви позная, ако не беше поразителната прилика със стария господар.
С възхитителна дипломатичност старецът бе вперил поглед в пространството между двамата младежи. Думите му можеха да бъдат отправени към всеки един от тях. Без да бъде злонамерен или своенравен, той търсеше знак.