Бландфорд и Джон си намигнаха.
— Сигур сте получили писмото на господарката — продължи чичо Джейк. — Тя рече, че щяла да ви пише за мойто идване.
— Да, да, чичо Джейк — отвърна Джон енергично. — Братовчед ми и аз току-що бяхме известени да те очакваме. Ние и двамата сме Картърет, както знаеш.
— Въпреки че един от нас — добави Бландфорд, — е роден и отрасъл на Север.
— Тъй че, ако обичаш, предай ни часовника — рече Джон.
— Братовчед ми и аз… — продължи Бландфорд.
— … после ще се погрижим — добави Джон.
— … да те настаним на удобно място — довърши Бландфорд.
С убедителна правдоподобност старият Джейк находчиво прихна в пресеклив, висок и провлачен кикот. Плесна се по коленете, вдигна шапката си и наклони периферията в привиден пристъп на шеговито одобрение. Това му позволи да надене маска, зад която можеше да върти безпристрастно очи между, над и отвъд своите двама мъчители.
— Аха, ясно! — заяви той след известно време, все още кискайки се. — Вий гос’да се опитвате да си правите весело с горкия стар негър. Само че няма да успейте да излъжете стария Джейк. Аз те познах, мастър Бландфорд, още щом те видях и те познах. Ти беше малко слабичко момче, най-много четиринайсетгодишно, когато напусна дома, за да дойдеш на Север; но аз те познах още щом те зърнах. Ти си живо подобие на стария господар. Другият гос’дин ви прилича много, сър, само че не можете да измамите стария Джейк за някой член от стара фамилия от Вирджиния. Изключено, сър.
В един и същи момент двамата Картърет се усмихнаха и протегнаха ръка за часовника. Черното, осеяно с бръчки лице на чичо Джейк загуби изражението на весело задоволство, което той напразно му бе навлякъл. Знаеше, че го занасят и че всъщност беше без особено значение по отношение на безопасността в коя от тези протегнати ръце ще постави фамилното съкровище. Но той имаше чувството, че на изпитание са подложени не само неговата гордост и вярност, но и в голяма степен достойнствата на фамилията Картърет от Вирджиния. Там, на юг, през време на войната, бе чувал за другия клон на фамилията, който живеел на север и се сражавал на „другата страна“, а това винаги го бе натъжавало. Той бе следвал „своя стар господар“ от периода на внушителни богатства до почти крайна бедност, И сега, с последната реликва и възпоменание за него, благословено от „старата господарка“ и поверено негласно на грижата му, той бе изминал десет хиляди мили, за да дойде тук (както изглежда) и да го връчи в ръцете на онзи, който трябва да го носи, да го навива и да се грижи за него, да го слуша как тиктака и отмерва неопетнените часове, които бележеха живота на фамилията Картърет… от Вирджиния.
Според неговия опит и схващане за янките, те бяха тирани — „низък презрян боклук“ в синьо, който сее разруха с огън и меч. Той бе виждал дима от много опожарени домове, големи почти колкото фамилното имение на Картърет, да се издига до сънливото южно небе. А сега се намираше лице в лице с един от тях — и не беше в състояние да го разграничи от своя „млад господар“, когото бе дошъл да намери и да дари с емблемата на негово кралско величество — също като ръката, обвита в бял златоткан брокат, загадъчна и прекрасна, която постави Ескалибур в десницата на Артур. Възрастният човек виждаше пред себе си двама млади мъже, непринудени, вежливи, благовъзпитани, гостоприемни и всеки от тях можеше да бъде онзи, когото търсеше. Затормозен, объркан и жестоко наскърбен от неспособността си да прецени правилно, старият Джейк изостави своите лоялни хитрини. Дясната му ръка се изпоти да стиска кожения калъф на часовника. Чувстваше се дълбоко унизен, но бе успял да се овладее. Вече сериозни, изпъкналите му жълтеникави очи внимателно оглеждаха двамата младежи. След края на своя щателен оглед той бе установил една единствена разлика между тях. Единият носеше тясна черна вратовръзка с игла с бяла перла. Другият имаше също толкова тясна, само че синя вратовръзка, забодена с игла с черна перла.
И тогава, за облекчение на стария Джейк, се случи нещо неочаквано, което отклони вниманието на всички. Драмата почука настоятелно на вратата и накара Комедията да отстъпи встрани, а самата тя надникна с усмихнато, но застинало лице над светлините на рампата.
Пърсивал, онзи, който ненавиждаше частите за фрезмашини, внесе една визитна картичка и я подаде на Синята вратовръзка с маниера на посредник, носещ писмена покана за дуел.
— Оливия де Ормонд — прочете Синята вратовръзка. Той погледна въпросително към братовчед си.