— Как?! Как ме откри? — заеквам.
Кени Джи ми смигва и приближава лъскавия сопрано саксофон към устните си.
Разтрепервам се, макар да съм облян в пот.
— Моля те — простенвам аз, — остави ме на мира!
Но той си поема дъх и от сопрано саксофона прозвучават веселите тонове на „Сонгбърд“… аз се надигам в спалния чувал и без спиране удрям с длан малкия бял белег над дясната си вежда в опит да накарам песента да спре… бедрата на Кени Джи се полюшват пред очите ми… с всяка клетка на тялото си крещя:
— Спри! Спри! Спри! Спри!
Краят на саксофона се навира в лицето ми и ме облива с лек джаз… чувствам как кръвта нахлува в челото ми… Солото на Кени Джи достига кулминацията си… бум, бум, бум, бум…
Майка ми и баща ми се мъчат да удържат ръцете ми, но аз крещя:
— Спрете тази песен! Спрете я! Моля ви!
Повалям мама на пода и татко ме ритва силно в корема, от което Кени Джи изчезва и музиката спира. Падам и се мъча да си поема дъх, татко скача на гърдите ми и ме удря с юмрук по бузата, мама се опитва да го издърпа, а аз плача като бебе; мама крещи на баща ми да престане да ме удря, той се маха, а тя ме уверява как всичко ще се оправи, нищо че баща ми ме удари по лицето с всичка сила.
— Това беше, Джини. Още утре сутрин да е обратно в болницата — казва баща ми и затрополява надолу по стълбите.
Трудно ми е да мисля, плача толкова силно.
Майка ми сяда до мен и продължава с уверенията:
— Всичко е наред, Пат. Аз съм тук.
Слагам глава в скута на мама и плача, докато заспя, а мама гали косата ми.
Отварям очи; вентилаторът работи, слънчевите лъчи се леят в стаята през най-близкия прозорец и мама все така гали косата ми.
— Как спа? — пита тя с насилена усмивка. Очите й са зачервени, а бузите — облени в сълзи.
За момент ми е приятно да лежа до мама, да чувствам нежната й ръка на главата си и да слушам мекия й глас, но споменът за случилото се през нощта ме кара бързо да се изправя. Сърцето ми бие силно и ме залива вълна от ужас.
— Не ме връщай в лошото място. Съжалявам. Съжалявам. Моля те — моля се, умолявам я, защото толкова мразя лошото място и песимистичния д-р Тимбърс.
— Никъде няма да ходиш — пак ме уверява мама и ме гледа в очите както винаги когато казва истината, а после ме целува по бузата.
Слизаме в кухнята и тя ми приготвя вкусни бъркани яйца със сирене и домати и този път гълтам всички хапчета, защото се чувствам задължен на мама, след като я съборих на пода и разстроих татко.
С ужас виждам, че часовникът вече показва 11 часа. Веднага щом омитам яденето, се захващам с тренировката и правя всички упражнения двойно по-бързо, за да наваксам за забавянето.
Официалната вечеря
Рони най-после идва да ме види в сутерена с думите:
— Имам само няколко минути, трябва да се прибирам.
Подсмихвам се, докато правя последните коремни преси, защото съм наясно какво значи това. Дошъл е да ме види без знанието на Вероника, затова трябва да бърза, ако не иска жена му да го хване, че прави нещо без позволението й — като например да поздрави най-добрия си приятел, когото отдавна не е виждал.
Изправям се и той възкликва:
— Какво ти има на лицето?
Докосвам челото си.
— Щангата ми се изплъзна от ръцете.
— От нея ли ти се поду бузата?
Свивам рамене — не искам да му призная, че баща ми ме е ударил.
— Човече, здраво си се напомпал. Харесва ми фитнес салона ти — той оглежда лежанката и „Стомах мастър 6000“ и ми подава ръка:
— Може ли да идвам да тренираме заедно?
Ставам, поемам ръката му и отговарям:
— Разбира се — защото съм убеден, че това просто е поредното празно обещание на Рони.
— Слушай, съжалявам, задето така и не ти дойдох на гости в Балтимор, но Емили се роди и знаеш как е. Но писмата, мисля, ни поддържаха близки. А щом сега си вкъщи, може постоянно да сме заедно, нали?
— Стига да… — сепвам се и си прибирам езика зад зъбите.