Изправям се и се ръкуваме. Става ми много странно от начина, по който Тифани ме поглежда в очите.
Прибираме се в къщата и след малко общи приказки с Тифани се оказваме сами в двата противоположни ъгъла на канапето в дневната, докато Вероника приключва с готвенето, а Рони слага Емили да спи.
— Много си хубава тази вечер — казвам, когато тишината започва да става неловка.
Преди изпитателния срок никога не правех комплименти на Ники и това, мисля, наистина нараняваше самочувствието й. Хрумва ми, че сега не пречи да се упражнявам да правя комплименти на други жени, така че да ми дойде естествено, когато Ники се върне. Но Тифани наистина изглежда добре, макар да се е престарала с грима. Тя е няколко години по-голяма от мен, но тялото й е във форма, а дългата й, черна коса е като коприна.
— Какво е станало с бузата ти? — пита Тифани, без да ме поглежда.
— Фитнес инцидент.
Тя не вдига поглед от ръцете си, скръстени на скута й. Ноктите й са кърваво червени.
— Къде работиш сега? — питам, въобразявайки си, че този въпрос не е рискован.
Тя сбърчва нос, все едно съм пръднал.
— Преди няколко месеца ме уволниха.
— Защо?
— Има ли знамение? — пита тя, след което става и отива в кухнята.
Допивам втората си бира и чакам Рони да се върне.
Вечерята е елегантна, има свещи и луксозни чинии, и сребърни прибори, но е доста неловко, защото ние с Тифани не обелваме и дума, а Вероника и Рони говорят за нас все едно ни няма.
— Пат много си пада по историята. Знае всичко за всеки един американски президент. Давай. Питай го нещо — предлага Рони.
Тифани така и не вдига поглед от чинията си и Вероника обяснява:
— Сестра ми се занимава с модерни танци и след два месеца има рецитал. Да я видиш само как танцува, Пат. Прекрасно е. Боже, иска ми се да можех да танцувам като сестра ми. Всички ще ходим на рецитала й, нали и ти ще дойдеш?
Кимвам внимателно, когато Тифани ме поглежда очаквателно, и си мисля, че трябва наистина да отида, за да се упражнявам да бъда мил. Пък и Ники сигурно би искала да отидем на танцов рецитал, а аз имам желание отсега нататък да правя нещата, които Ники харесва.
— С Пат ще тренираме заедно — обявява Рони. — Вижте го само колко е як. Засрамва ме. Добре ще ми дойде да се затворя с теб в сутерена, Пат.
— Тифани обича морето, нали, Тиф? Ние четиримата трябва да заведем Емили на плаж някой уикенд през септември, след като тълпите се изнесат. Може да си направим пикник. Обичаш ли да ходиш на пикник, Пат? Тифани много обича. Нали, Тиф?
Рони и Вероника обменят факти за гостите си в продължение на почти петнайсет минути и когато най-после млъкват за миг, питам дали някой знае, че са взривили „Вет“ и за моя изненада и Рони, и Вероника потвърждават: били го съборили преди години, както каза и баща ми. Това ужасно ме тревожи, защото нямам никакъв спомен за подобно нещо, нито пък за годините, които уж са минали оттогава. Искам да попитам преди колко време се е родила Емили, защото помня, че скоро след раждането й получих писмо и снимка от Рони, но ме хваща шубето и не питам.
— Мразя футбола — заявява Тифани. — Повече от всичко на света.
И след това известно време всички ядем в мълчание.
Трите ястия, обещани от Рони, се оказват бира, лазаня, гарнирана с аспержи на фурна, и лимонов пай. Всички са страхотни. Казвам това на Вероника — така пак тренирам за времето, когато Ники ще се върне — а тя отговаря:
— Да не би да очакваше друго?
Знам, че се шегува, но Ники би го използвала, за да докаже каква вещица може да бъде Вероника. Мисля си как, ако Ники беше тук, като се приберяхме, щяхме да си говорим в леглото, както едно време, когато и двамата бяхме подпийнали — и докато седя на масата на Рони, от тази мисъл ми става хем тъжно, хем приятно.
Привършваме пая и Тифани става с думите:
— Уморена съм.
— Ама ние едва приключихме вечерята! — възкликва Вероника. — Имаме игри…
— Казах, че съм уморена.
Настъпва мълчание.
— Е — въздъхва Тифани накрая, — ще ме изпратиш ли до вкъщи или не?
Отнема ми секунда, докато се усетя, че говори на мен, но откликвам бързо:
— Да, разбира се.