Щом ще се упражнявам да съм мил, няма какво друго да сторя, нали?
Вечерта е топла, но не е много задушно. С Тифани вървим цяла пресечка, преди да я попитам къде живее.
— При родителите ми, ясно? — сопва се тя, без да ме поглежда.
— О — осъзнавам, че сме само на около четири пресечки от къщата на господин и госпожа Уебстър.
— И ти живееш при родителите си, нали?
— Да.
— Значи няма какво да се дуеш.
Тъмно е и предполагам, че е около девет и половина. Тифани върви доста бързо на тракащите си високи токчета, скръстила ръце на гърдите си, и скоро се озоваваме пред къщата на родителите й.
Обръща се към мен и очаквам просто да ми пожелае лека нощ, но тя казва:
— Виж сега, от колежа насам не съм ходила по срещи и не знам как е прието.
— Кое как е прието?
— Видях как ме гледаш. Не ме баламосвай, Пат. Живея в отделна къщичка в задния двор и няма опасност родителите ми да ни налетят. Противно ми е, че дойде на вечеря с футболна фланелка, но може да ме чукаш, стига първо да изгасим лампата. Ясно?
Прекалено съм шокиран, за да отговоря и известно време просто стоим в тишина.
— Или пък не — добавя Тифани и избухва в сълзи.
Толкова съм объркан, че говоря и мисля, и се тревожа едновременно, без да знам какво всъщност да направя и да кажа.
— Виж, приятно ми беше с теб и те намирам за много красива, но съм женен — показвам й брачната си халка за доказателство.
— Аз също — отвръща тя и вдига лявата си ръка, на която проблясва диамант.
Рони каза, че мъжът й е починал, което я прави вдовица, а не омъжена, но премълчавам, защото се упражнявам да бъда мил, а не прям, както ме учиха на терапията, и което ще се хареса на Ники.
Става ми много мъчно, като виждам, че Тифани още носи брачната си халка.
И изведнъж Тифани ме прегръща, заравя лице в гърдите ми и размазва грима си по фланелката ми на Ханк Баскет. Не обичам да ме докосва друг, освен Ники, а и никак не ми се иска Тифани да ми цапа с грим фланелката, която брат ми така мило ми подари — фланелка с истински избродирани букви и цифри — но сам се изненадвам, като отвръщам на прегръдката на Тифани. Облягам брадичка на лъскавата й черна коса, долавям парфюма й и изведнъж и аз заплаквам, което много ме плаши. Телата ни се тресат заедно и от очите ни се леят сълзи. Плачем заедно поне десет минути и после тя внезапно ме пуска и се скрива тичешком зад къщата на родителите си.
Прибирам се и заварвам баща си пред телевизора. Орлите играят с „Джетс“ в предсезонен мач, за който не знаех. Той дори не ме поглежда, може би защото сега съм толкова лош фен на Орлите. Майка ми казва, че Рони се е обаждал, било важно и трябвало да му звънна веднага.
— Какво стана? Какво е станало с фланелката ти? Това грим ли е? — пита майка ми.
Не отговарям и тя ме подканва:
— Обади се на Рони.
Но аз си лягам и се взирам в тавана на спалнята си до изгрев-слънце.
Пълни с разтопена лава
Единствената снимка с Ники, която ми остана, е портретна и сега ми се иска да й бях казал колко ми харесва.
Тя я поръча на професионален фотограф и даже специално си направи прическа и грим в местния салон; плюс това седмица преди да се снима, отиде на солариум, понеже рожденият ми ден е през декември, а снимката беше подарък за двайсет и осмия ми рожден ден.
Главата на Ники е така извърната, че повече се вижда лявата й страна, а покрай дясната се спускат тъмнорусите й къдрици. На лявото й ухо се вижда диамантена обица — подарих й обиците за първата ни годишнина. Беше отишла на солариум само за да изпъкнат луничките на носа й, които обожавам и през зимата ми липсват. На снимката се виждат ясно и Ники каза, че това била основната цел и даже помолила фотографа да се фокусира върху тях, понеже толкова ги обичам. Лицето й наподобява обърнат триъгълник, защото брадичката й е леко изострена. Носът й е като на лъвица, дълъг и царствен, а очите й са с цвета на тревата. На снимката прави онази нацупена физиономия, която толкова обичам — нито усмивка, нито самодоволство — и устните й са толкова гладки, че като я гледам, никога не мога да се въздържа да не я целуна.
И така, целувам снимката отново, устните ми зацапват студеното стъкло, но аз го избърсвам с ризата си.
— Боже, Ники, толкова ми липсваш — прошепвам й, но снимката както винаги мълчи. — Съжалявам, задето отначало не харесах снимката. Няма да повярваш колко ми харесва сега. Вярно, тогава ти казах, че не е кой знае какъв подарък, но по онова време още не бях започнал да се упражнявам да бъда мил вместо прям. Да, наистина изрично си бях поискал ново барбекю, но сега се радвам на тази снимка, защото ми помагаше през цялото време в лошото място и ме накара да пожелая да стана по-добър човек и сега съм променен, и не само съзнавам, но и оценявам колко старание и усилия си вложила в този подарък. Това остана единствената ми снимка с теб, защото някакъв лош човек е откраднал всички наши снимки от къщата на майка ми, понеже били в скъпи рамки и…