По някаква причина внезапно ми хрумва, че имаме сватбена видеокасета, на която Ники ходи и танцува, и говори, и дори в един момент гледа право в камерата, все едно говори на мен, и казва: „Обичам те, Пат Пипълс, секси мъфин такъв“, което така ме разсмя, когато с родителите й гледахме касетата за първи път.
Почуквам на вратата на родителите си, после още веднъж.
— Пат? — чувам гласа на мама.
— Ей, утре сутрин съм на работа! — провиква се баща ми, но аз не му обръщам внимание.
— Мамо? — обаждам се аз зад затворената врата.
— Какво има?
— Къде е касетата от сватбата ми?
Следва мълчание.
— Нали помниш сватбената ми видеокасета?
Тя продължава да мълчи.
— Не е ли в кашона в килера, където са всички други касети?
Чувам през вратата как с баща ми си шепнат, а после мама отговаря:
— Мисля, че ти я дадохме, миличък. Сигурно е в старата ти къща. Съжалявам.
— Какво? Не, трябва да е долу в килера. Няма значение, сам ще я намеря. Лека нощ — казвам.
Обаче, когато слизам в килера и преглеждам кашона с касетите, не я намирам. Обръщам се и виждам, че майка ми е слязла при мен в хола. По нощница е. Гризе си ноктите.
— Къде е?
— Дадохме…
— Не ме лъжи!
— Явно сме я забутали, но рано или късно все ще излезе отнякъде.
— Забутали сте я? Та тя е незаменима!
Става дума просто за една видеокасета, но няма как да не се ядосвам, макар да съм наясно, че това е един от проблемите ми.
— Как можахте да я загубите, като знаете колко е важна за мен? Как?
— Успокой се, Пат.
Мама вдига длани пред гърдите си и внимателно пристъпва към мен, сякаш се мъчи да се прокрадне по-близо до бясно куче.
— Спокойно, Пат. Просто се успокой.
Вместо това усещам как се ядосвам все повече и повече, но преди да съм направил нещо глупаво, ми идва наум, че съм на крачка от това да ме върнат на лошото място, където Ники никога няма да ме намери. Подминавам майка си гневно, слизам в сутерена и правя петстотин коремни преси на „Стомах Мастър 6000“. След това все още съм ядосан, затова тренирам на велоергометъра четирийсет и пет минути, а после пия вода, докато се почувствам достатъчно хидратиран да опитам петстотин лицеви опори. Едва когато чувствам мускулите си пълни с разтопена лава, решавам, че съм достатъчно спокоен да заспя.
Качвам се горе. От стаята на нашите не се чува нито звук, не се процежда и светлина, затова взимам снимката на Ники, качвам се на тавана, изключвам вентилатора, пъхам се в спалния чувал, слагам Ники до главата си, целувам я за лека нощ и започвам да се потя и да свалям килограми.
Не се бях качвал на тавана от последния път, когато Кени Джи ме посети. Боя се, че ще се върне, но и се чувствам малко дебел. Затварям очи, тананикам си монотонно, броя до десет отново и отново и на другата сутрин се будя здрав и читав.
Да се провалиш като Димсдейл
Дори първите заселници да са били чисто и просто по-тъпи от съвременните хора, все пак не мога да повярвам колко време отне на бостънчаните от седемнайсети век да схванат, че духовният им водач е надул корема на местната уличница. Мистерията ми се изясни в осма глава, когато Хестър се обръща към Димсдейл с думите: „Говори с мен!“. В гимназията трябваше да четем „Алената буква“ от Хоторн и ако като шестнайсетгодишен знаех с колко много секс и шпионаж е пълна книгата, сигурно щях да я прочета. Боже, нямам търпение да попитам Ники дали обсъждат пикантериите в час — сигурен съм, че ако го правят, тийнейджърите ще прочетат книгата.
Димсдейл не ми допадна особено — в ръцете си имаше такава страхотна жена, а се отказа от живота с нея. Да, естествено нямаше да му е лесно да обясни как е забременил чужда непълнолетна жена, особено като се има предвид духовния му сан. Но ако има една тема, с която Хоторн улучва право в десетката, това е, че времето лекува всички рани — Димсдейл накрая го научава, ала вече е твърде късно. А и мисля, че Бог би искал Пърл да има баща и вероятно е сметнал равнодушието на Димсдейл към дъщеря му за по-голям грях от това, че е правил секс с чужда жена.