Виж, на Чилингуърт съчувствам, и то много. Та той изпраща младата си булка в Новия свят, опитва се да й осигури по-добър живот, а накрая тя да вземе да забременее от друг мъж си е голям шамар в лицето, нали? Но пък той беше толкова дърт и противен, че не му беше работа да се жени за толкова младо момиче. Когато започна да измъчва психологически Димсдейл, като му даваше всички онези чудновати корени и билки, Чилингуърт ми напомни за д-р Тимбърс и персонала му. Тогава ми стана ясно, че Чилингуърт никога не би се упражнявал да бъде мил и загубих надежда за него.
Но Хестър страшно ми хареса, защото вярваше в слънчевите лъчи. Дори когато онази ужасна тълпа дебели жени и брадати мъже с шапки я порицаваше и твърдеше, че даже трябвало да я дамгосат по челото, тя си отстояваше позицията и шиеше, и помагаше на хората при всяка възможност, и се стараеше да отгледа добре дъщеря си — дори когато Пърл донякъде се оказа дяволско изчадие.
И макар накрая Хестър да не се събра с Димсдейл — мен ако питате, това е недостатък на книгата — имах чувството, че е изживяла живота си пълноценно, успяла е да види дъщеря си пораснала и с добър брак, което доста ми хареса.
Но осъзнах, че никой не оцени Хестър по достойнство, докато не стана твърде късно. Когато най-много се нуждаеше от помощ, всички й обърнаха гръб — а я обичаха само когато предложеше помощ на другите. Това май намеква колко е важно да оценяваш добрите жени в живота си, преди да е станало твърде късно, което е доста добро послание за гимназистите. Иска ми се моят учител по литература да ме беше научил на това, защото тогава със сигурност щях да се отнасям различно с Ники, когато се оженихме. Но все пак, изглежда този род неща трябва да научиш сам — да се провалиш като Димсдейл… и като мен самия.
От сцената, в която Димсдейл и Хестър най-накрая застават един до друг в града за първи път, ми се прииска изпитателният срок вече да е приключил и да мога да стоя заедно с Ники на обществено място и да й се извиня, задето преди бях такъв гадняр. После ще й кажа какво мисля за класиката на Хоторн, което без съмнение ще я зарадва. Боже, как само ще се впечатли, като разбере, че съм чел книга на архаичен английски.
Обичаш ли чуждестранни филми?
Клиф ме разпитва за вечерята при Вероника по начин, който ми показва, че мама вече е обсъдила въпроса с него — вероятно в опит да ме накара да нося ризите от „Гап“. За разлика от мен, тя толкова ги харесва. Веднага щом сядам в кафявото кресло, Клиф повдига въпроса, пощипвайки брадичката си, както винаги когато ме пита нещо, на което мама вече е отговорила.
Макар играта на Клиф да ми е ясна, все пак развълнувано му разказвам, че е бил прав за блузата от брат ми. За моя изненада на него не му се говори за дрехи; иска да говорим за Тифани и без спиране ме пита какво мисля за нея, как ме кара да се чувствам и дали ми е харесала компанията й.
Отначало съм учтив и отговарям на въпросите му. Казвам му, че Тифани е симпатична и добре облечена, а и тялото й си го бива, но Клиф продължава да се ровичка като другите терапевти, защото всички те имат някаква ясновидска дарба и благодарение на нея виждат през лъжите ти и затова знаят, че рано или късно ще се умориш от тези игрички и ще изплюеш камъчето.
Накрая казвам:
— Ами, проблемът е… не ми се иска да го казвам… но Тифани си пада малко уличница.
— В смисъл? — пита Клиф.
— Държи се като пачавра.
Клиф леко се поизправя. Изглежда изненадан и явно му е толкова неудобно, че и на мен ми става неловко.
— На какво базираш наблюдението си? Провокативно ли беше облечена?
— Не. Вече ти казах. Носеше хубава рокля. Но веднага щом приключихме с десерта, поиска да я изпратя до тях.
— И какво от това?
— Нищо. Но като пристигнахме, предложи да имаме полов акт и то не с тези думи.
Клиф сваля ръка от брадичката си и се обляга назад:
— О!
— Именно. И аз бях шокиран, особено след като тя много добре знае, че съм женен.
— И после?
— Какво после?
— Имахте ли полов акт с Тифани?
В първия момент не разбирам какво ме пита Клиф, но постепенно ми става ясно и се вбесявам.