— Сигурен ли си? — пита тя и когато кимвам утвърдително, взима лъжицата си и започваме да ядем.
Сметката пристига — четири долара и петдесет и девет цента. Подавам на сервитьорката двете двайсетачки, а тя се засмива, поклаща глава и пита:
— Ресто?
— Не, благодаря — отговарям, мислейки си, че Ники би искала да дам голям бакшиш.
В това време сервитьорката се обръща към Тифани:
— Скъпа, май не съм го преценила правилно. Елате пак в най-скоро време. Обещавате ли?
Явно жената е доволна от бакшиша си, защото почти подскача на път към касата.
Тифани не продумва, докато вървим към къщи, затова и аз си мълча. Стигаме до къщата й и аз казвам, че съм прекарал чудесно.
— Благодаря ти — подавам й ръка, та Тифани да не си помисли нещо друго.
Тя поглежда ръката ми, а после и лицето ми, но не подава своята. За момент ми се струва, че пак ще заплаче, но вместо това пита:
— Помниш ли, като ти казах, че може да ме чукаш?
Кимвам бавно, защото ми се иска да не си го спомнях толкова ярко.
— Не искам да ме чукаш, Пат. Ясно?
— Добре — кимвам.
Тя заобикаля къщата на родителите си и ме оставя сам.
Прибирам се и мама ме пита развълнувано какво сме вечеряли; като й казвам за зърнената закуска, тя се засмива:
— Не, сериозно, какво ядохте?
Пренебрегвам въпроса й, прибирам се в стаята си и се заключвам.
Лягам си, взимам снимката на Ники и й разказвам за срещата си и за това какъв хубав бакшиш дадох на сервитьорката, и за това колко тъжна изглежда Тифани, и как нямам търпение изпитателният срок да приключи, та ние двамата с Ники да си поделяме зърнена закуска в някоя закусвалня и после да вървим в хладната септемврийска вечер. И отново заплаквам.
Заравям лице във възглавницата, за да не чуят родителите ми, че плача.
Викам, пея и скандирам
Ставам в четири и половина и се захващам с тежестите, за да приключа с тренировката преди началото на мача. Когато най-после излизам от сутерена, цялата къща ухае на рачешки закуски, пица с три вида месо и пикантни крилца.
— Мирише страхотно — подхвърлям на мама, докато си навличам чувала за боклук, и после излизам за петнайсеткилометров крос.
С потрес установявам, че Тифани подтичва нагоре-надолу пред къщата — вчера не тича подире ми, а и днес излизам още преди обяд, нещо необичайно за мен.
Тичам към Найтс Парк; по някое време поглеждам през рамо и я виждам зад гърба си.
— Как разбра, че днес ще изляза по-рано? — питам я, но тя не вдига поглед и ме следва безмълвно.
Пробягваме петнайсетте километра и се прибирам вкъщи, а Тифани продължава, без да ми каже нищо, сякаш никога не сме яли заедно зърнена закуска в закусвалнята и нищо не се е променило.
Сребристото БМВ на брат ми е паркирано пред къщата, затова се промъквам през задния вход, изтичвам на горния етаж и скачам под душа. После си слагам фланелката на Ханк Баскет — мама успя да изчисти грима — и отивам в хола, откъдето се носи звукът от студиото преди мача. Готов съм да викам за Птиците.
Най-добрият ми приятел Рони седи до брат ми, което ме изненадва. И двамата носят зелени фланелки с номер 18 и името Стоулуърт на гърба — тази на Рони е евтина имитация със залепени цифри, но на Джейк е оригинална. Татко е на своя стол и носи евтина фланелка на номер 5 — Макнаб.
Подвиквам: „Давайте, Птици!“ и брат ми скача на крака, обръща се към мен, вдига и двете си ръце във въздуха и се провиква:
— Ааааа!
Рони и татко също стават, обръщат се към мен, вдигат ръце и викат:
— Ааааа!
Накрая и аз вдигам ръце и извиквам: „Ааааа!“, и четиримата започваме да скандираме, като изписваме буквите с ръце и тела:
— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!
Разперваме две ръце и крак, за да изпишем Е, докосваме върховете на пръстите си високо над главите си за А и така нататък.
След това брат ми заобикаля дивана, мята ръка през рамото ми и запява бойната песен; спомням си я, та ми е лесно да се присъединя към него.
— Летете, Орли, летете! Летете към победа!