Толкова съм щастлив да пея с брат си, че даже не му се ядосвам, задето ме прегръща през рамо. Обикаляме около дивана и пеем:
— Лети, Орел, лети! Хайде, тъчдаун, едно, две, три!
Поглеждам баща си, а той не отмества поглед и запява още по-ентусиазирано. Рони също ме прегръща и аз се озовавам между брат си и най-добрия си приятел.
— Отнесете ги и полетете!
Мама е дошла да ни гледа с ръка на устата; винаги прави така, когато се смее или плаче — очите й изглеждат щастливи, значи сега се смее.
— Летете, Орли, летете! Летете към победа!
И после Рони и Джейк ме пускат, за да изпишат пак буквите с тела.
— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!
И четиримата сме зачервени; баща ми диша тежко, но всички сме толкова щастливи и за първи път имам чувството, че съм си у дома.
Мама нарежда храната на подноси и мачът започва.
— Не бива да пия — напомням на мама, когато ми подава бутилка „Бъдуайзър“, но баща ми се намесва:
— Може да пиеш бира на мач на Орлите.
Мама свива рамене, усмихва се и ми подава студената бира. Питам брат си и Рони защо и те не носят фланелки на Баскет, щом той е човекът, и те отговарят, че Орлите са успели да се спазарят за Донте Стоулуърт и сега Донте Стоулуърт е човекът. Понеже нося фланелка на Баскет, настоявам, че той е човекът; тук баща ми въздъхва през зъби, а напереният ми брат заявява:
— Ще видим.
Доста странно, след като той ми подари фланелката на Баскет и само допреди две седмици ме уверяваше, че Баскет е човекът.
Майка ми гледа мача притеснено както винаги, защото е сигурна, че при загуба на Орлите баща ми ще бъде в лошо настроение цяла седмица и ще й крещи. Рони и Джейк обменят факти за различни играчи и проверяват мобилните си телефони за новини за другите мачове и играчи: те и двамата играят компютърен футбол — в тази игра получаваш точки, ако избереш играчи, отбелязали тъчдаун и спечелили ярдове. От време на време хвърлям по някой поглед към баща си, за да съм сигурен, че ме вижда как аплодирам, защото — наясно съм — той е съгласен да стои в една стая с откачения си син само ако подкрепям Птиците с всички сили. Признавам, приятно е да стоя в една стая с баща си, макар той да ме мрази, а аз още да не съм му простил напълно, задето ме ритна и ме удари в лицето.
„Хюстън Тексас“ отбелязват първи и татко започва да псува толкова високо, че мама излиза под претекст да донесе още бира, а Рони гледа телевизора сякаш изобщо не е чул думите на баща ми, които гласят:
— Играй в шибана защита, високоплатено лайнце! Това са Тексасците, не даласките момиченца. Шибаните тексасци! Мамка му!
— Татко, по-спокойно — намесва се Джейк. — Разбрахме те от първия път.
Мама раздава бирите и известно време татко пие мълчаливо, но Макнаб изпуска топката и баща ми почва да ръкомаха срещу телевизора и да ругае още по-силно, казвайки неща за Макнаб, от които приятелят ми Дани би побеснял, защото според него само чернокожите имат право да използват думичката с „н“.
За щастие, Донте Стоулуърт наистина е човекът, защото когато Макнаб започва да му подава по-често, Орлите правят голяма преднина, татко престава да ругае и пак започва да се усмихва.
На полувремето Джейк уговаря татко да излезе с нас да поиграем и след малко и четиримата подхвърляме футболна топка на улицата. Един от съседите излиза със сина си и им позволяваме да се включат. Хлапето е само десетинагодишно и не може да ни стигне от своята зона, но тъй като носи зелена фланелка, всички му подаваме топката. Той я изпуска всеки път, но въпреки това го аплодираме; малчуганът се усмихва щастливо, а баща му ни кима благодарно, когато среща погледа ни.
С Джейк сме в двата противоположни края и си изпращаме дълги пасове през улицата, а често се налага и да тичаме още по-назад, за да стигнем топката. Никой от двама ни не изпуска и един пас, защото и двамата сме отлични спортисти.
Татко общо взето само стои и пие бира, но ние му хвърляме някои лесни топки, той ги улавя с една ръка и после подхвърля през рамо на Рони, който е най-близо до него. Рони е слаб в ръцете, но нито Джейк, нито аз повдигаме въпроса, понеже той ни е приятел и всички носим зелено, и слънцето грее, и Орлите печелят, и сме така натъпкани с вкусна топла храна и ледена бира, че няма никакво значение дали Рони е толкова атлетичен като нас, или не.
Мама предупреждава, че почивката свършва, и брат ми изтичва при детето, вдига ръце и изкрещява:
— Ааааа!
Бащата прави същото. След секунда малкият разбира какво става, вдига ръце, изкрещява: