— Не ти го казвам, защото съм гадняр или за да клюкарствам. Просто искам да си нащрек, ясно? — заключава Рони и аз кимам. — Е, време е да се прибирам при Вероника. Тази седмица може да се отбия да потренираме. Става ли?
Пак кимам и гледам как се отдалечава, подтичвайки. По леките му стъпки съдя, че смята мисията си за успешно изпълнена. Очевидно Вероника му е позволила да дойде да гледаме мача, само защото е искала той да говори с мен за Тифани. Вероятно Вероника се опасява, да не би да се възползвам от сестра й нимфоманка, което ме вбесява, и преди да осъзная какво правя, звъня на вратата на семейство Уебстър.
— Здравейте — поздравява ме майката на Тифани, когато отваря вратата. Изглежда доста възрастна, сивокоса е и носи дебел пуловер, макар още да е септември и да си е вкъщи.
— Може ли да говоря с Тифани?
— Вие сте приятелят на Рони, нали? Пат Пипълс?
Само кимам, защото знам, че госпожа Уебстър много добре ме познава.
— Може ли да попитам какво искате от дъщеря ни?
— Кой е? — Чувам гласа на бащата на Тифани откъм другата стая.
— Приятелят на Рони, Пат Пипълс! — провиква се госпожа Уебстър. После се обръща към мен. — Е, какво искате от нашата Тифани?
Поглеждам футболната топка в ръцете си:
— Да поиграем. Денят е прекрасен. Може би тя ще иска да подиша малко чист въздух в парка?
— Само да поиграете? — пита госпожа Уебстър.
Показвам й брачната си халка, за да докажа, че не възнамерявам да правя секс с дъщеря й и добавям:
— Вижте, аз съм женен. Просто искам с Тифани да бъдем приятели.
Госпожа Уебстър изглежда малко изненадана от отговора ми: доста е странно, защото съм сигурен, че точно това искаше да чуе. След кратка пауза тя склонява:
— Идете отзад и чукнете на вратата й.
Заобикалям къщата и почуквам на задната врата, но не получавам отговор.
Чукам още три пъти и накрая си тръгвам.
Прекосявам парка и чувам свистене зад гърба си. Обръщам се: Тифани подтичва към мен, облечена в розов анцуг от материя, която свисти при търкането на крак в крак. Когато е само на метър-два от мен, й подхвърлям топката лекичко, по момичешки, но тя се отмества и я оставя да падне на земята.
— Какво искаш? — пита тя.
— Не ти ли се играе?
— Мразя футбол. Нали ти казах.
Щом не й се играе, решавам най-сетне да й задам въпроса:
— Защо ме следваш, докато тичам?
— Честно?
— Да.
Тя присвива очи и добива злобно изражение.
— Проучвам те.
— Моля?
— Проучвам те, казах.
— Защо?
— Да видя дали ставаш.
— За какво да ставам?
Вместо да ми отговори, тя уточнява:
— Проучвам и сериозността, с която работиш, издръжливостта ти, как се справяш с психическо напрежение, способността ти да продължиш, когато не знаеш какво става около теб, и…
— Защо?
— Още не мога да ти кажа.
— И защо не?
— Защото не съм приключила с проучването.
Тя се отдалечава, а аз тръгвам подире й покрай езерото, по моста и извън парка. И двамата обаче не казваме нищо повече.
Тя ме води до Хадън авеню, вървим покрай новите магазини и луксозни ресторанти, подминаваме безброй пешеходци, хлапета на скейтборд и мъже, които размахват юмруци и викат: „Давайте, Орли!“, като виждат фланелката ми на Ханк Баскет.
Тифани свива встрани от Хадън авеню и лъкатуши през пусти улички; накрая се озоваваме пред къщата на родителите ми. Тя се спира, поглежда ме и — след почти цял час мълчание — изтърсва:
— Отборът ти спечели ли?
Кимам:
— Двайсет и четири на десет.
— Браво — казва Тифани и си отива.
Най-добрият терапевт на света
Понеделник сутринта след победата на Орлите над Тексасците става нещо чудновато. Тъкмо загрявам в сутерена, когато баща ми слиза при мен за първи път, откакто се прибрах вкъщи.