— Нали тялото й си го бивало — пояснява Клиф. — Чакаш ли с нетърпение да го видиш? Може би ще носи бански в две части. Как мислиш?
За момент съм бесен, защото терапевтът ми се държи непочтително, но после осъзнавам: Клиф пак изпитва морала ми, за да се увери дали мястото ми е извън психиатрията, затова се усмихвам и кимам:
— Клиф, аз съм женен, забрави ли?
Той ми кимва благо и ми намига, а аз решавам, че съм се справил с изпитанието.
Обсъждаме още малко как изкарах цялата седмица без нов пристъп, което според Клиф показва колко добре действат лекарствата — той няма представа, че изплювам почти половината в тоалетната. Става време да си вървя, но Клиф ме спира:
— Имам да ти кажа само още нещо.
— Какво?
Стряска ме, като скача на крака, вдига и двете си ръце и изкрещява:
— Ааааа!
И аз също скачам, вдигам ръце и крещя:
— Ааааа!
— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ! — скандираме заедно и изписваме буквите с ръце и крака, и изведнъж ме обзема голямо щастие.
Докато ме изпраща от кабинета си, Клиф предсказва 21–14 победи за Орлите и след като се съгласявам с прогнозата му, излизаме в чакалнята и мама пита:
— Това скандиране за Орлите ли беше?
Клиф вдига вежди и свива рамене, но прибирайки се в кабинета си, тананика „Летете, Орли, летете“ и в този момент осъзнавам, че ходя при най-добрия терапевт на света.
По пътя към къщи мама иска да знае дали на сеансите с Клиф говорим за друго, освен за Орлите; вместо да й отговоря, я питам:
— Как мислиш? Дали татко ще ми проговори, ако Орлите победят Великаните?
Мама се намръщва и стисва волана малко по-силно.
— Тъжната истина е, че може и да го направи, Пат. Може би — казва тя и така подхранва надеждите ми.
Главата на Тифани се носи над вълните
Рони идва да ме вземе с минивана си с три редици седалки. Тифани вече се е настанила до столчето на Емили, та се налага аз да седна най-отзад. Нося футболна топка и чанта, в която мама ми сложи хавлия, резервни дрехи и обяд, макар да й казах, че Рони ще вземе багети от местния деликатесен магазин.
Мама, разбира се, не може да се въздържи да не застане на верандата и да ми маха, все едно съм петгодишен. Вероника, седнала на предната седалка, се надвесва над Рони и се провиква:
— Благодаря за цветята и виното!
Майка ми приема това като покана да дойде до минивана да си поговорят.
— Как ти се струват дрехите, които взех за Пат? — пита мама, когато застава до прозореца на Рони.
Привежда се и дълго оглежда Тифани, но тя вече е извърнала глава и гледа през прозореца към отсрещната къща.
Облечен съм нелепо: яркооранжево поло, яркозелен бански и джапанки. Не исках да ги слагам, но знаех каква врява щеше да вдигне Вероника, ако бях се появил по потник и шорти. Мама има общо взето същия вкус като на Вероника, така че я оставих да ме облече, пък и това й достави голямо удоволствие.
— Изглежда чудесно, госпожо Пипълс — уверява я Вероника и Рони кимва в съгласие.
— Здравей, Тифани — обръща се мама към нея и напъхва глава още по-навътре в колата, но Тифани не й обръща внимание.
— Тифани? — подканя я Вероника, но Тифани все така зяпа през прозореца.
— Виждали ли сте Емили? — намесва се Рони, излиза от колата, вдига Емили от столчето й и я подава в обятията на майка ми.
Гласът на мама става много чудноват, докато говори на Емили, а Вероника и Рони са ухилени до уши. Това продължава няколко минути и накрая Тифани най-после се обръща към тях и се сопва:
— Мислех, че днес ще ходим на плаж.
— Извинете, госпожо Пипълс — обажда се Вероника. — Понякога сестра ми е малко рязка, но май наистина е време да тръгваме, за да можем да обядваме на плажа.
Мама бързо кимва и, докато Рони закопчава Емили на столчето й, ми пожелава:
— Приятно прекарване, Пат.
Пак се чувствам като петгодишен.
По пътя към крайбрежието Рони и Вероника говорят на мен и на Тифани точно както говорят и на Емили — не очакват отговор и приказват неща, които спокойно биха могли и да ни спестят.
— Нямам търпение да пристигнем.
— Ще си прекараме страхотно.
— Какво да правим първо — да поплуваме, да се разходим по плажа или да поиграем футбол?
— Прекрасен ден.
— Вие двамата забавлявате ли се?
— Нямам търпение да хапна багети!