След двайсетина минути подобни празни приказки Тифани пита:
— Може ли да помълчим за малко?
И през остатъка от пътуването слушаме звуците, които Емили издава и които родителите й наричат пеене.
Прекосяваме Оушън Сити и минаваме по мост към плажа, който никога не съм виждал.
— Тук има по-малко хора — обяснява Рони.
Паркираме и после поставят Емили в нещо средно между проходилка и джип 4×4, бутан от Вероника. Тифани носи чадъра. С Рони поемаме грижата за хладилната чанта. Минаваме по дървено мостче над пясъчна дюна, покрита тук-таме с трева, и установяваме, че целият плаж е на наше разположение.
Не се вижда жива душа.
След кратък спор дали ще има прилив, или отлив, Вероника избира сухо място и се опитва да разпъне одеялото, а Рони закопава поставката за чадъра в пясъка. Вероника обаче среща известни трудности заради бриза, който постоянно обръща одеялото.
Бих помогнал на всеки друг, само не и на Вероника, защото не искам да ми се разкрещи, затова чакам инструкции, преди да предприема нещо. Тифани също чака, но Вероника не казва нищо и не моли за помощ.
Изглежда някой е изритал пясък във въздуха или нещо подобно, защото Емили изведнъж се разпищява и започва да си търка очите.
— Браво — обажда се Тифани.
Вероника веднага изтичва при Емили, кара я да мига, показва й какво да прави, но Емили само запищява още по-силно.
— Точно сега не съм в състояние да понеса и бебешки рев — добавя Тифани. — Накарай я да престане. Вероника, моля те, би ли я накарала…
— Помниш ли какво каза д-р Лили? Какво си говорихме тази сутрин? — Вероника хвърля през рамо сериозен поглед на Тифани и после пак насочва вниманието си към Емили.
— Значи ще говорим за терапевта ми пред Пат? Шибана кучка! — изкрещява Тифани, клатейки глава, и бързо се отдалечава.
— Боже — въздъхва Вероника. — Рони, би ли се погрижил за Емили?
Рони кимва мрачно, а Вероника хуква след Тифани с викове:
— Тиф? Върни се. Стига. Съжалявам. Много съжалявам.
Рони измива очите на Емили с минерална вода и след десетина минути тя спира да плаче. Разстиламе одеялото в сянката на чадъра и притискаме ъглите с хладилната чанта, с джапанките и сандалите, и супер проходилката на Емили, но Вероника и Тифани така и не се връщат.
Рони първо намазва всеки сантиметър от кожата на Емили със слънцезащитен крем, после тримата си играем край водата. Тя обича да тича подир отдръпващите се вълни. Обича да рови в пясъка, но трябва да я наблюдаваме, за да не вземе да го яде; струва ми се доста странно — кой ли пък би седнал да яде пясък? Рони влиза заедно с Емили в океана и известно време и тримата се носим върху вълните.
Питам дали трябва да се безпокоим за Вероника и Тифани, но Рони ме успокоява:
— Не. Просто провеждат терапия някъде на плажа. Скоро ще се върнат.
Не ми харесва как натъртва думата „терапия“, сякаш това е нещо абсурдно, но си замълчавам.
След като изсъхваме, се излягаме на одеялото — Рони и Емили на сянка, аз — на слънце. Бързо се унасям.
Отварям очи и виждам лицето на Рони до моето: спи. Някой ме потупва по рамото; обръщам се и виждам, че Емили е заобиколила одеялото. Усмихва ми се:
— Пап.
— Остави татко да спи — прошепвам, вдигам я и я нося до водата.
Известно време копаем с голи ръце малка дупка във влажния пясък, но после Емили става и хуква подир пяната на отдръпваща се вълна, като се смее и сочи.
— Искаш ли да поплуваме?
Тя кимва, а аз я прегръщам и започвам да джапам из водата.
Морето се е поразвълнувало и вълните вече са много по-високи. Бързо ги заобикалям до място, където водата стига до гърдите ми. С Емили се носим по вълните. Те стават по-големи и се налага да подскачам и да ритам силно, за да държа главите ни над водата, но на Емили страшно й харесва: започва да писка и да се смее, и да пляска с ръчички всеки път като изплуваме на повърхността. В продължение на десет минути съм безкрайно щастлив; целувам кръглите й бузки отново и отново. Нещо у Емили ме кара да искам да се нося по вълните с нея до края на живота си и решавам веднага щом приключи изпитателният срок с Ники да си родим дъщеря, защото откакто се разделихме, нищо не ме е правило толкова щастлив.
Вълните стават все по-големи. Вдигам Емили и я слагам на раменете си — така лицето й не се мокри, а тя писука доволна, че е толкова нависоко.