Издигаме се.
Спускаме се.
Щастливи сме.
Толкова сме щастливи.
Но внезапно някой запищява.
— Пат! Пат! Паааат!
Обръщам се и виждам Вероника да тича по плажа с все сили, а Тифани да се влачи далеч зад нея. Тревожа се, да не би да им се е случило нещо, затова тръгвам към тях.
Сега вълните са доста големички и се налага да сваля Емили от раменете си и да я притисна към гърдите си, за да е в безопасност, но скоро и двамата се добираме до плитчините, през които тича Вероника.
Приближавам. Вероника ми се вижда силно разстроена. Емили се разплаква и протяга ръце към майка си.
— Какви ги вършиш, по дяволите? — разкрещява ми се Вероника, когато й подавам Емили.
— Просто плувам с Емили — обяснявам й аз.
Писъците на Вероника изглежда са събудили Рони, защото и той дотичва при нас.
— Какво става?
— Позволил си на Пат да влезе с Емили в океана? — нахвърля му се Вероника и по начина, по който произнася името ми, става очевидно до каква степен не желае Емили да остава сама с мен, защото си мисли, че бих могъл някак да я нараня — нещо толкова несправедливо, особено след като Емили се разплака чак когато чу нейните викове: с други думи именно Вероника разстрои собствената си дъщеря.
— Какво си й направил? — пита ме Рони.
— Нищо — свивам рамене аз. — Само плувахме.
— А ти какво правеше? — обръща се Вероника към Рони.
— Изглежда съм заспал и…
— Боже Господи, Рони. Оставил си Емили сама с него?
Вероника натъртва на „него“ по ужасен начин, Емили плаче, Рони ме обвинява, че съм сторил нещо ужасно на дъщеря му, слънцето изгаря голите ми гърди и гръб, Тифани гледа — внезапно ме обхваща чувството, че ще се пръсна. Определено усещам как се задава един от моите пристъпи, затова, преди да съм избухнал, правя единственото, което ми идва наум: избягвам надолу по плажа далеч и от Вероника, и от Рони, и от Емили, и от плача, и от обвиненията. Тичам с всички сили и изведнъж осъзнавам, че и аз плача, навярно защото просто си плувах с Емили и беше толкова приятно, и се стараех да бъда добър, и си мислех, че съм добър, а разочаровах най-добрия си приятел, и Вероника ми се разкрещя, и не е честно, защото толкова се стараех, и докога ще продължава този проклет филм, и колко още трябва да се бъхтя, за да стана по-добър, и…
Тифани ме подминава.
Изтичва покрай мен по-бърза от вятъра.
Изведнъж само едно нещо е от значение — да я изпреваря.
Забързвам се и я настигам, но тя набира скорост и известно време тичаме един до друг, а после аз достигам онази непостижима за жените скорост и се втурвам пред нея, и запазвам тази само мъжка бързина за около минута, преди да намаля и да й позволя да ме настигне. Дълго време тичаме рамо до рамо на плажа, без да продумаме.
Сякаш минава цял час, преди да се обърнем, и още един, докато видим чадъра на Рони и Вероника, но преди да стигнем там, Тифани се хвърля в океана.
Следвам я — притичвам право между вълните — и солената вода охлажда кожата ми след дългото бягане. Скоро се оказваме прекалено навътре, за да стоим прави, и главата на Тифани се носи сред вълните, вече значително успокоени. Лицето й е леко загоряло, а косата й виси тъмна и мокра, и естествена, а на носа й виждам лунички, които не се забелязваха сутринта. Плувам до нея.
Една вълна ме повдига, спускам се от другата страна и с изненада установявам колко близо едно до друго са лицата ни. За секунда Тифани толкова ми напомня за Ники, не ме обзема страх да не я целуна, без да искам, но, за щастие, Тифани се отдалечава на няколко метра от мен.
Краката й се показват над водата и тя се носи, с глава обърната към хоризонта.
Обръщам се по гръб, гледам линията, където небето и водата се сливат, вълните ме люшкат и с Тифани дълго време се носим един до друг, без да продумаме.
Най-после се връщаме при одеялото. Емили спи, налапала юмручето си, а Вероника и Рони лежат на сянка, хванати за ръце. Когато се надвесваме над тях, те присвиват очи и ни се усмихват, все едно преди малко не се е случило нищо лошо.
— Как беше тичането? — пита Рони.
— Искаме да се прибираме — отговаря Тифани.
— Защо? — Рони се надига. — Даже не сме обядвали още. Пат, наистина ли искаш да се прибираш?
Вероника мълчи.
Поглеждам към небето. Няма и едно облаче. Само синьо.
— Да — потвърждавам и след малко вече сме в минивана на път за Колингсуд.