Преди да решим да си подхвърляме топката, вече съм изпил две-три бири, а се обзалагам, че Джейк и Скот са излочили поне по десет, затова и пасовете ни хич не са точни. Удряме паркирани коли, прекатурваме няколко маси с храна, фрасваме един-двама души по тила, но на никого не му пука, защото сме фенове на Орлите, носим зелени фланелки и сме готови да скандираме и да аплодираме Птиците. От време на време някой изскача пред някого от нас и пресреща по някой пас, но винаги ни връщат топката с усмивка.
Обичам да си подавам топката с Джейк и Скот, защото така се чувствам като момче, а Ники се влюби в мен, когато бях момче.
Но ненадейно се случва нещо лошо.
Джейк го вижда първи, посочва го и се провиква:
— Ей, гледайте го тоя задник!
Обръщам се и виждам едър мъжага във фланелка на Великаните на около четирийсет метра от нашата шатра. Носи каска в червено, бяло и синьо, а най-лошото е, че с него има малко момченце, също облечено във фланелка на Великаните. Въпросният тип отива при група фенове на Орлите, които отначало се държат грубо, но накрая го черпят бира.
Изведнъж брат ми тръгва към фена на Великаните, а ние със Скот хукваме подире му. Брат ми започва да скандира, докато върви:
— Зад-ник! Зад-ник! Зад-ник!
На всяка сричка сочи с показалец каската му. Скот прави същото и докато се осъзная, сме заобиколени от двайсетина мъже във фланелки на Орлите — те също скандират и сочат. Трябва да призная, че донякъде е вълнуващо да си част от такава тълпа — обединени в омразата си към феновете на противниковия отбор.
Стигаме до него и приятелчетата му — всичките фенове на Орлите — се смеят и израженията им сякаш казват: „Предупредихме те, че ще стане така“. Но вместо да покаже угризения, фенът на Великаните вдига ръце във въздуха, все едно току-що е направил фокус или нещо такова; усмихва се широко и кима като че ли му е забавно да му викат задник. Дори слага ръка на ухото си, сякаш за да каже: „Не ви чувам добре“. Хлапето с него, което има същата бледа кожа и сплескан нос и сигурно му е син, изглежда ужасено, фланелката на малкия виси до коленете му и когато виковете „задник“ се усилват, той се вкопчва в крака на баща си и се опитва да се скрие зад него.
Брат ми насочва тълпата към скандирания „педал“ и към него се присъединяват все повече и повече фенове на Орлите. Сега сме поне петдесет души. Тогава малкият избухва в сълзи. Когато виждаме колко е разстроено детето, се засмиваме и тълпата се разпръсква.
Докато вървим обратно към шатрата, Джейк и Скот се смеят, но на мен не ми е толкова весело. Иска ми се да не бяхме разплаквали момченцето. Знам каква глупост е да се изтърсиш с фланелка на Великаните на мач на Орлите и онзи сам си е виновен, задето разплакахме сина му, но знам и че стореното от нас не беше мило, а Ники мрази такова поведение, затова се старая…
Ръцете му сякаш ми строшават гърба и аз политам напред и едва не падам. Когато се обръщам, виждам едрия фен на Великаните. Вече не носи каската; синът му не е с него.
— Харесва ли ти да разплакваш деца? — подвиква ми той.
Прекалено съм шокиран, за да отговоря. Скандираха поне петдесет души, а той избра мен. Защо? Аз дори не скандирах. Дори не сочех. Искам да му го кажа, но устата ми отказва, само стоя и клатя глава.
— Ако не искаш проблеми, не носи фланелка на Великаните на мач на Орлите — обажда се Скот.
— Само лош родител би довел сина си тук, облечен по този начин — добавя Джейк.
Тълпата на бърза ръка се събира отново. Обкръжава ни кръг в зелени дрехи и си помислям, че фенът на Великаните трябва да е напълно луд. Един от приятелите му се мъчи да го успокои. Той е дребен мъж с дълга коса и мустаци… и носи фланелка на Орлите.
— Стига, Стив. Да вървим. Не са искали нищо лошо. Само се пошегуваха.
— К’ъв ти е проблемът, бе? — крещи Стив и ме блъсва отново, този път в гърдите.
В този момент феновете на Орлите пак започват да скандират:
— Зад-ник! Зад-ник! Зад-ник!
Стив ме гледа в очите и скърца със зъби, а жилите на врата му изпъкват като въжета. И той вдига тежести. Ръцете му са дори по-големи от моите и е с три-четири сантиметра по-висок от мен.