Поглеждам към Джейк за помощ и виждам, че той самият изглежда леко разтревожен.
Джейк пристъпва пред мен, вдига ръце, за да покаже, че не цели нищо лошо, но преди да успее да каже и дума, фенът на Великаните сграбчва възпоменателната тениска на Джером Браун и поваля брат ми на земята.
Виждам как пада на бетона — ръцете на брат ми се плъзгат по настилката, от пръстите му капе кръв и очите му изглеждат объркани и изплашени.
Брат ми е ранен.
Брат ми е ранен.
БРАТ МИ Е РАНЕН.
Избухвам.
Лошото чувство в стомаха ми се стрелва нагоре през гърдите и към ръцете и преди да успея да се овладея, се втурвам напред като камион. Улучвам бузата на Стив с ляво кроше, а дясното попада в долната част на брадичката му и направо го отделя от земята. Виждам как прелита през въздуха, сякаш пада назад в басейн. Рухва по гръб на бетона, краката и ръцете му потреперват и повече не помръдва, тълпата утихва, а аз се чувствам ужасно. Толкова виновен.
Някой се провиква:
— Повикайте линейка!
Друг извиква:
— Кажете им да носят чувал!
— Съжалявам — прошепвам, защото ми е трудно да говоря. — Толкова съжалявам.
И после се затичвам.
Лъкатуша през тълпата, по улици, покрай коли и клаксони, и ругаещи шофьори. Стомахът ме присвива и направо си изповръщам червата на тротоара — яйца, наденици, бира — и сума ти хора ми крещят, наричат ме пияница и задник; и после отново тичам с всички сили, надолу по улицата, далеч от стадионите.
Пак започва да ми се гади. Спирам и осъзнавам, че съм сам — наоколо няма нито един фен на Орлите. Телена ограда, а зад нея изоставен на вид склад.
Пак повръщам.
На тротоара, край локвата, която направих, на слънцето блестят парчета счупено стъкло.
Плача.
Чувствам се ужасно.
Осъзнавам, че пак съм се провалил в опитите си да бъда мил; че жестоко загубих контрол; че сериозно нараних друго човешко същество и че сега вече никога няма да си върна Ники. Изпитателният срок ще продължи завинаги, защото жена ми е пацифистка и не би ми позволила да ударя човек при никакви обстоятелства, а и Бог, и Исус искат от мен да обърна и другата буза. Наистина не биваше да удрям фена на Великаните, знам го, и сега плача, понеже съм такъв проклет загубеняк, такова жалко нищожество.
Вървя още половин пресечка с бясно надигащи се гърди, после спирам.
— Мили Боже — призовавам аз, — моля те, не ме връщай на лошото място. Моля те!
Вдигам очи към небето.
Точно под слънцето минава облак.
Иззад него се показва слънчев лъч.
Напомням си:
— Не се отчайвай. Още не.
— Пат! Пат! Почакай!
Поглеждам назад към стадионите и виждам как брат ми тича към мен. През следващата минута брат ми става все по-голям и по-голям и накрая застава точно пред мен, присвит през кръста, и диша тежко.
— Съжалявам — казвам. — Толкова съжалявам.
— За какво? — засмива се Джейк, вади мобилния си телефон, набира номер и слага телефона на ухото си.
— Намерих го — съобщава Джейк по телефона. — Да, кажи му.
Джейк ми подава телефона и аз го доближавам до ухото си.
— С Роки Балбоа ли говоря?
Разпознавам гласа на Скот.
— Слушай, онзи задник, дето го нокаутира, ами дойде на себе си и е супер бесен. Най-добре не се връщай при шатрата.
— Той добре ли е? — питам.
— По-добре се тревожи за себе си.
— Защо?
— Когато ченгетата дойдоха, се направихме на идиоти и никой не можа да идентифицира нито теб, нито брат ти, но откакто си тръгнаха, онзи тип претърсва паркинга за вас двамата. Каквото и да правите, не се връщайте, защото фенът на Великаните иска отмъщение.
Връщам телефона на Джейк. Изпитвам известно облекчение, като знам, че не съм наранил Стив сериозно, но и леко вцепенение, задето пак загубих контрол. Пък и малко ме е страх от фена на Великаните.
— Е, ще се прибираме ли? — питам Джейк, когато той приключва разговора си със Скот.
— Да се прибираме ли? Ти сериозно ли? — засмива се той и тръгваме обратно към „Линк“.
Дълго време не продумвам и брат ми ме пита дали съм добре.
Не съм добре, но не му го казвам.
— Слушай, онзи задник те нападна и ме събори на земята. Ти просто защитаваше брат си — успокоява ме Джейк. — Трябва да се гордееш със себе си. Ти беше героят.