В допълнителното време Плаксико Бурес надбягва Шелдън Браун в крайната зона и Великаните напускат Филаделфия като победители.
Ужасна гледка.
Извън „Линк“ Скот предупреждава:
— По-добре не се връщайте при шатрата. Нищо чудно онзи задник да ви причаква.
Затова се сбогуваме със Скот и тръгваме заедно с тълпата към метрото.
Джейк има жетони. Минаваме през въртящите се врати, спускаме се под земята и се натикваме в един вече претъпкан влак. Хората ни викат:
— Няма място!
Джейк обаче сплесква тялото си между две други и издърпва и мен. Гърдите на брат ми се притискат в гърба ми; непознати хора се блъскат в мен. Вратите най-после се затварят и носът ми почти ги докосва.
От всички се носи остър мирис на бира.
Не ми е приятно да съм толкова близо до толкова много непознати хора, но не казвам нищо и скоро пристигаме при Градския съвет.
Слизаме от влака, пак минаваме през въртящи се врати, качваме се в центъра на града и тръгваме по Маркет стрийт, покрай стари универсални магазини и нови хотели, и Галерията.
— Искаш ли да видиш апартамента ми? — пита Джейк, когато стигаме Осма улица и спирката на „ПАТКО“ на Маркет стрийт, откъдето мога да хвана влака по Бен Франклин Бридж до Колингсуд.
Искам да видя апартамента на Джейк, но съм уморен и предпочитам да се прибера у дома, за да потренирам преди лягане. Питам дали е удобно да го видя някой друг път.
— Разбира се — казва той. — Хубаво е да си у дома, братле. Днес беше истински фен на Орлите.
Кимвам.
— Успокой татко, че другата седмица срещу Сан Франциско Птиците ще си го върнат.
Кимвам отново.
Брат ми ме изненадва, като ме прегръща силно и казва:
— Обичам те, братко. Благодаря ти, че ме защити на паркинга.
Уверявам го, че и аз го обичам, и той се отдалечава по Маркет стрийт, пеейки „Летете, Орли, летете“ с пълно гърло.
Слизам под земята, пускам петачката от мама в машината за дребни, купувам си билет, пъхам го в устройството на вратичката, слизам по още стъпала, спирам се на перона и се замислям за детето с фланелката на Великаните. Как ли е плакало, когато е разбрало, че са пратили баща му в безсъзнание? Дали изобщо е гледало мача след това? По пейките наоколо стоят и други мъже във фланелки на Орлите. Всички ми кимат съчувствено, като виждат фланелката ми на Ханк Баскет. Някакъв мъж в другия край на перона крещи:
— Проклети, шибани Птици! — и изритва едно кошче за боклук.
Друг мъж, застанал до мен, клати глава и шепне:
— Проклети, шибани Птици.
Влакът пристига, заставам точно до вратите и докато пътувам по Бен Франклин Бридж под здрачаващото се небе над река Делауер, гледам очертанията на града и отново се замислям за плачещото момченце. Става ми толкова зле, като се сещам за него.
В Колингсуд слизам от влака, прекосявам перона и се спускам по стълбите, пъхам билета си в устройството на въртящата се врата и после тичам до вкъщи.
Майка ми пие чай в хола.
— Как е татко? — питам я.
Тя поклаща глава и посочва телевизора.
Екранът е спукан и прилича на паяжина.
— Какво е станало?
— Баща ти удари телевизора с настолната лампа.
— Заради загубата на Орлите?
— Всъщност, не. Направи го, когато Великаните изравниха в края на редовното време. Наложи му се да догледа мача на телевизора в спалнята — обяснява мама. — Как е брат ти?
— Добре е. Къде е татко?
— В кабинета си.
— О!
— Съжалявам, че отборът ви загуби — казва мама просто от любезност, сигурен съм.
— Няма за какво — отговарям и слизам в сутерена, където часове наред вдигам тежести в опит да забравя как се разплака малкият фен на Великаните, но още не съм в състояние да си избия детето от ума.
По някаква причина заспивам върху килима, който покрива част от пода в сутерена. В сънищата ми боят се повтаря отново и отново, но вместо да води детето на мача, фенът на Великаните води Ники и тя също носи тяхна фланелка. Всеки път щом нокаутирам едрия тип, Ники си проправя път през тълпата, слага главата на Стив в скута си, целува челото му и ме гледа укорително.
Точно преди да побягна, тя ми казва:
— Ти си звяр, Пат. И никога повече няма да те обичам.
Плача насън и се опитвам да не удрям Стив при всяко следващо връщане на спомена в съзнанието ми, но и в сънищата си не умея да се контролирам по-добре, отколкото в реалността, когато видях кръвта по ръцете на Джейк.