Буди ме затварянето на вратата. През прозорчетата над пералнята и сушилнята се процежда светлина. Изкачвам стълбите и не вярвам на очите си — оставил ми е спортните страници.
Много съм разстроен от съня си, но осъзнавам, че беше просто сън и въпреки всичко случило се баща ми все пак ми е оставил спортните страници след едно от най-тежките поражения в историята на Орлите.
Поемам си дълбоко въздух. Позволявам си отново да се изпълня с надежда и се заемам с тренировката.
Сестро, псуват като моряк
Намирам се в закусвалня „Кристал лейк“ с Тифани; седим в същото сепаре като миналия път, ядем от една и съща купичка със зърнена закуска и пием горещ чай. Не си казахме нито дума, докато вървяхме насам; не си казахме нито дума, докато чакахме сервитьорката да донесе млякото, купичката и кутията със закуската. Започвам да разбирам, че приятелството ни е от онези, които не се нуждаят от много приказки.
Докато я гледам как доближава към розовите си устни лъжицата с корнфлейкс и захаросани стафиди, се опитвам да реша дали да й разкажа за случилото се на мача на Орлите.
От два дни не спирам да мисля за разплаканото момченце, криещо се зад крака на баща си, и за вината, която изпитвам, задето ударих фена на Великаните. Не разказах на мама, защото би се разстроила. Баща ми не ми е продумвал, откакто Орлите загубиха от Великаните, а с д-р Клиф ще се видим чак в петък. Пък и започвам да си мисля, че единствено Тифани би ме разбрала, защото тя има подобни проблеми и все избухва — както онзи ден на плажа, когато Вероника се изпусна и спомена за терапевта й пред мен.
Поглеждам Тифани: седи прегърбена и подпряла лакти на масата. Носи черна риза, от което косата й ми се струва още по-черна. Както винаги си е сложила прекалено много грим. Изглежда тъжна. Изглежда ядосана. Изглежда различно от всичките ми познати — не успява да си сложи онази щастлива маска, която носят другите хора, когато знаят, че някой ги гледа. Не носи маска пред мен и това някак ме кара да й се доверявам.
Внезапно Тифани вдига очи и ги впива в моите.
— Не ядеш.
— Съжалявам — свеждам поглед към златните конфети по мушамата върху масата.
— Хората ще ме помислят за свиня, ако ме гледат как нагъвам, докато ти гледаш.
Затова заравям лъжица в купичката, разсипвам малко мляко по блещукащата мушама и пъхам купчинка зърнена закуска в устата си.
Дъвча.
Преглъщам.
Тифани кимва и пак поглежда през прозореца.
— На мача на Орлите се случи нещо лошо — казвам и веднага ми се приисква да не бях.
— Не ми се слуша за футбол — въздъхва Тифани. — Мразя футбол.
— Не става дума за футбол.
Тя все така зяпа през прозореца.
Поглеждам и аз, но виждам само паркирани коли — нищо интересно. И започвам да говоря:
— Ударих един човек много силно… даже го отделих от земята… помислих, че съм го убил.
Тифани ме поглежда. Присвива очи и лекичко се подсмихва сякаш всеки момент ще прихне.
— И?
— Какво и?
— Уби ли го?
— Не. Не, не го убих. Нокаутирах го, но накрая дойде на себе си.
— Заслужаваше ли да го убиеш? — пита Тифани.
— Не знам. — Въпросът й ме смайва. — Искам да кажа, не! Разбира се, че не.
— Тогава защо си го ударил толкова силно?
— Той повали брат ми на бетона и избухнах. Все едно излязох от тялото си и то направи нещо, което не исках да прави. Не съм казвал на никого за това и се надявах да искаш да ме изслушаш, за да мога…
— А той защо е съборил брат ти на земята?
Разказвам й цялата история от начало до край и обяснявам, че не мога да спра да мисля за сина на едрия тип. Още виждам малкия, скрит зад крака на баща си; виждам го как плаче, как трепери, колко е уплашен. Разказвам й и съня си — онзи, в който Ники утешава фена на Великаните.
След края на историята, Тифани пита:
— Е, и?
— „Е, и“?!
— Не разбирам защо си чак пък толкова разстроен.
За секунда си помислям дали Тифани не ме бъзика, но лицето й е безизразно.
— Разстроен съм, защото знам, че Ники ще побеснее, като й разкажа за случилото се. Разстроен съм, защото се разочаровах от себе си и защото сега сигурно изпитателният срок ще бъде удължен, понеже Бог иска да пази Ники, докато не се науча да се контролирам, а също като Исус и Ники е пацифист и точно затова не ми даваше да ходя по мачове, и не искам да ме връщат на лошото място, и, Боже, Ники толкова ми липсва, толкова ме боли, и…