— Майната й на Ники — заявява Тифани и лапва още една лъжица зърнена закуска.
Вторачвам се в нея.
Дъвче безгрижно.
Преглъща.
— Моля? — заеквам.
— Фенът на Великаните се е държал като пълен лайнар, както и брат ти и приятелят ти Скот. Не ти си започнал боя. Просто си се защитавал. И ако Ники не може да го приеме, ако Ники не може да те подкрепи, когато си потиснат, тогава майната й.
— Не говори така за съпругата ми — сопвам й се и долавям гнева в гласа си.
Тифани завърта очи.
— Няма да позволя на никой от приятелите си да говори така за жена ми.
— Жена ти, така ли? — поглежда ме Тифани.
— Да. Жена ми Ники.
— Искаш да кажеш жена ти Ники, която те заряза в психиатрията. Защо жена ти Ники не седи до теб в момента, Пат? Помисли си. Защо ядеш шибана зърнена закуска с мен? Мислиш само как да зарадваш Ники, а безценната ти Ники явно не се и сеща за теб. Къде е тя? Какво прави в момента? Наистина ли вярваш, че мисли за теб?
Прекалено съм потресен, за да отговоря.
— Майната й на Ники, Пат. Майната й! МАЙНАТА Й НА НИКИ!
Тифани удря с длани по масата и купичката със зърнена закуска подскача.
— Забрави я. Тя си е отишла. Не го ли разбираш?
Сервитьорката се приближава до масата ни. Слага ръце на хълбоците си. Свива устни. Гледа ме. Гледа Тифани.
— Ей, сестро, псуваш като моряк — отсича сервитьорката.
Оглеждам се и виждам как всички други клиенти зяпат моята цапната в устата приятелка.
— Това не е бар, ясно?
Тифани поглежда сервитьорката; поклаща глава.
— Знаеш ли какво? Майната ти и на теб — тросва се Тифани, притичва през закусвалнята и си тръгва.
— Просто си върша работата — обяснява сервитьорката. — Боже!
— Съжалявам — казвам и й подавам всичките си пари — двайсетдоларовата банкнота, която мама ми даде, когато й обясних, че искам да изведа Тифани да ядем зърнена закуска. Помолих я за две двайсетачки, но според мама не мога да дам на сервитьорката четирийсет долара при поръчка от пет, въпреки че й разказах как Ники държи на високите бакшиши, както вече знаете.
Сервитьорката кимва:
— Благодаря, приятел. Но по-добре настигни гаджето си.
— Тя не ми е гадже — уточнявам. — Само приятелка.
— Все тая.
Тифани я няма пред закусвалнята.
Поглеждам надолу по улицата и я виждам как бяга от мен.
Настигам я и я питам какво й е.
Не отговаря, просто продължава да тича.
Тичаме бързо рамо до рамо обратно към Колингсуд чак до къщата на родителите й и Тифани заобикаля към задната врата, без да се сбогува.
Скритият край
Същата нощ се опитвам да прочета „Стъкленият похлупак“ от Силвия Плат. Ники все разправяше колко важен е романът на Плат:
— Трябва да карат всяка млада жена да прочете „Стъкленият похлупак“.
Помолих мама да ми го вземе от библиотеката, най-вече защото искам да разбирам жените и да схващам чувствата на Ники, и тем подобни.
На корицата на книгата има красиво момиче и суха роза, обърната наопаки над заглавието.
На първата страница Плат споменава екзекуцията на Розенберг и веднага ми става ясно, че ме чака депресиращо четиво, защото като бивш учител по история съм наясно колко потискащи са били червената заплаха и маккартизмът. Скоро след споменаването на Розенберг разказвачът започва с приказки за трупове и виждане на мъртви тела по време на закуска.
Главната героиня Естер е на хубав стаж в „Ню Йорк Сити мегъзин“, но е депресирана. Използва фалшиви имена пред мъже, с които се среща и се опитва да легне. Естер има нещо като приятел на име Бъди, но той се отнася отвратително с нея и я кара да си мисли, че иска да има бебета и да стане домакиня, вместо писателка, каквато е мечтата й.
Накрая Естер откача и я подлагат на електрошокова терапия, опитва се да се самоубие с приспивателни и я изпращат в лошо място, подобно на онова, където бях аз.
Естер нарича един чернокож, който сервира храната в лошото място, „негъра“. Това ме кара да се замисля за Дани и как само би се вбесил моят чернокож приятел от тази книга, особено защото Естер е бяла, а според Дани само чернокожите имат право да използват спорни думи от рода на „негър“.