Отначало, макар и супердепресираща, книгата ме вълнува, защото се занимава с психичното здраве — тема, за която искам да науча много неща. Освен това искам да видя как Естер оздравява, как накрая намира слънчев лъч и продължава живота си. Ники положително преподава тази книга, само за да покаже на депресираните тийнейджърки, че винаги има надежда, стига да не се предадеш.
Затова чета нататък.
Естер губи девствеността си и на всичкото отгоре получава кръвоизлив и едва не умира — подобно на Катрин в „Сбогом на оръжията“ — и започвам да се чудя защо в американската литература жените все получават кръвоизливи. Но Естер оживява, само за да научи за самоубийството на приятелката си Джоун. Естер присъства на погребението и книгата свършва с това, че влиза в стая, пълна с терапевти, които трябва да решат дали Естер е достатъчно здрава да напусне лошото място.
Така и не научаваме какво става с Естер, дали се оправя и това ме вбесява, особено след като четох цяла нощ.
Слънцето се показва през прозореца на спалнята ми, а аз вече чета биографичните бележки на задната корица на книгата и разбирам, че целият „роман“ всъщност разказва за живота на самата Силвия Плат и че накрая писателката напъхала главата си във фурната — самоубила се е, точно както и Хемингуей — само че не с пушка — което, разбирам, е скритият край на книгата, след като всички знаят, че на практика представлява мемоарите на Силвия Плат.
Вбесен, разкъсвам книгата на две и захвърлям половините срещу стената на спалнята си.
Сутерена.
„Стомах Мастър 6000“.
Петстотин коремни преси.
Защо й е на Ники да кара тийнейджърите да четат такъв депресиращ роман?
Лежанка.
Вдигане на тежести.
Шейсеткилограмови щанги.
Защо хората харесват книги като „Стъкленият похлупак“?
Защо?
Защо?
Защо?
Изненадвам се, когато на другия ден Тифани идва да тичаме по залез-слънце. Не знам какво да й кажа, така че не казвам нищо — както обикновено.
Тичаме.
На следващия ден пак тичаме, но не обсъждаме думите на Тифани за жена ми.
Неприемливо решение
Избирам черното кресло в стаята с облаците, защото съм леко потиснат. Няколко минути мълча. Безпокоя се, че Клиф ще ме върне на лошото място, ако му кажа истината, но се чувствам толкова виновен — и изведнъж започвам да му разправям, изливам всичко във върволица от объркани изречения: едрият фен на Великаните, малкият фен на Великаните, боят, загубата на Орлите от Великаните, как баща ми е разбил телевизора, как ми носи спортните страници, но не ми говори, сънят ми за Ники във фланелка на Великаните, как Тифани каза: „Майната й на Ники“, но все пак иска да тича с мен всеки ден; и как Ники преподава Силвия Плат на беззащитни тийнейджъри; как разкъсах „Стъкленият похлупак“ на две и как Силвия Плат си напъхала главата във фурната.
— Във фурната! — изкрещявам. — Защо му е на някого да си напъхва главата във фурната?
Разказът ми действа освобождаващо и осъзнавам, че някъде по време на тирадата си съм заплакал. Накрая заравям лице в ръцете си, защото Клиф ми е терапевт, вярно, но е и мъж, и фен на Орлите, а може би и приятел.
Заплаквам на глас в шепите си.
Няколко минути в стаята с облаците цари тишина и накрая Клиф най-после заговаря:
— Мразя феновете на Великаните. Толкова са арогантни, все плещят за Ел Ти, който не беше нищо повече от мръсен некадърен задник. Два Супер Боула, да, но XXV и XXI бяха преди доста време — над петнайсет години. А ние бяхме там само преди две, нали? Въпреки че загубихме.
Изненадан съм.
Очаквах Клиф да ми се развика задето ударих фена на Великаните и пак да ме заплаши да ме върне в лошото място, а и споменаването на Лорънс Тейлър ми се струва толкова не на място, че свалям ръце от лицето си и виждам Клиф, скочил на крака: толкова е дребничък — главата му е горе-долу на нивото на моята, при положение че аз съм седнал. А и май спомена как Орлите били на Супер Боул преди две години, което много би ме разстроило, защото нямам абсолютно никакъв спомен за подобно събитие, затова се опитвам да забравя думите на Клиф за отбора ни.