— Защото романът учи децата да бъдат песимисти. Накрая няма никаква надежда, нито един слънчев лъч. Тийнейджърите трябва да се учат, че…
— Животът е тежък, Пат, и децата трябва да знаят точно колко тежък може да бъде.
— Защо?
— За да проявяват съчувствие към другите. За да разбират, че на някои хора им е по-тежко, отколкото на тях самите, и пътешествието през този свят е съвсем различно за всеки, в зависимост от това какви химикали бушуват из ума му.
Такова обяснение не ми беше хрумвало — четенето на книги от рода на „Стъкленият похлупак“ помагало на другите да разберат какво е да си Естер Гринуд. И сега осъзнавам колко силно съчувствам на Естер, все едно е реален човек от моя живот и бих искал да й помогна, само защото разбирам мислите й достатъчно ясно, за да знам, че не е просто умопобъркана, а страда, защото светът е бил толкова жесток с нея и защото е депресирана заради химикалите, бушуващи в ума й.
— Значи не ми се сърдиш? — питам, когато забелязвам как Клиф поглежда часовника си — знак, че сеансът ни върви към края си.
— Не. Ни най-малко.
— Наистина ли? — настоявам, защото веднага щом си тръгна, Клиф сигурно ще запише в папката за скорошните ми провали. Вероятно си мисли, че се е провалил като мой терапевт — поне тази седмица.
Клиф става, усмихва ми се и поглежда през еркера към врабчетата, които се къпят в каменното басейнче.
— Пат, преди да си тръгнеш, имам да ти кажа нещо много сериозно. Въпрос на живот и смърт е. Слушаш ли ме? Защото наистина искам да го запомниш. Ясно?
Започвам да се тревожа, понеже Клиф звучи страшно сериозно, но преглъщам и кимвам:
— Добре.
Клиф се обръща.
Клиф ме поглежда.
Лицето му изглежда сериозно и за секунда съм много притеснен.
И тогава Клиф изведнъж вдига ръце и изкрещява:
— Ааааа!
Смея се, защото Клиф ме преметна със смешната си шега. Веднага и аз се изправям, вдигам ръце и крещя:
— Ааааа!
— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ! — скандираме в унисон и размахваме ръце и крака в опит да изпишем всяка буква с телата си, и трябва да призная, че — колкото и глупаво да звучи — от скандирането с Клиф ми става много по-добре. И ако се съди по усмивката на малкото му мургаво личице, той е наясно колко ценя това, което прави за мен.
Балансиран много внимателно, сякаш щом климатикът задуха през есента, ще го катурне
Гласът на баща ми долита в сутерена:
— Ето тук, на тази масичка.
Откъм хола се чуват стъпките на три чифта крака и поставянето на нещо тежко. След петнайсетина минути земята се разтриса от пукотевицата на колежански футболен мач — оркестрова музика, барабани, бойни песни — и ми става ясно: татко е купил нов телевизор за хола. Чувам как носачите си тръгват и татко така надува звука, че успявам да различа всяко име, обявено от коментаторите, макар да съм се затворил в сутерена. Не следя колежанския футбол и не знам нито играчите, нито отборите.
Правя няколко сгъвания на дъмбели, като тайничко се надявам татко да слезе в сутерена да ми каже за новия телевизор и да ме покани да гледаме мача заедно. Но той не го прави.
Около половин час след тръгването на носачите, звукът внезапно утихва и чувам маминия глас:
— Какво е това, по дяволите?
— Телевизор с хай дефинишън и съраунд звук — обяснява татко.
— Не, това е киноекран и…
— Джини…
— Хич не ме джиносвай.
— Работя здравата и няма ти да ми казваш как да си харча парите!
— Патрик, това е нелепо. Даже не се побира на масата. Колко струваше?
— Не е твоя работа.
— Счупи стария телевизор, само за да купиш по-голям, нали?
— Боже Господи, Джини! Не може ли поне веднъж да не ме хокаш?
— Бюджетът ни е ограничен. Разбрахме се…
— О! Добре. Бюджетът ни е ограничен.
— Разбрахме се…
— Имаме пари да храним Пат. Имаме пари да купим на Пат нов гардероб. Имаме пари да купим на Пат домашен фитнес салон. Имаме пари за лекарствата на Пат. Е, в такъв случай, имаме пари и за нов телевизор, мамка му!
Стъпките на мама напускат хола. Точно преди татко пак да усили звука, я чувам как трополи нагоре по стълбите към спалнята си и съм сигурен, че ще се заключи вътре да плаче, задето баща ми пак я наруга.
А вината парите да не им стигат, е моя.