Поглеждам през прозореца и виждам червения седан на мама.
Завтичам се надолу по стълбите.
Изскачам навън още преди да е стигнала задната веранда.
— Мамо? — провиквам се.
— А… аз съм — изпелтечва тя през сенките на алеята.
— Къде беше?
— Навън.
Тя влиза в белия кръг светлина от външната лампа: има вид, че ще се прекатури, затова изтичвам да й подам ръка и я прегръщам през раменете. Главата й се клатушка, но успява да ме погледне в очите; примижава и изломотва:
— Ники е такава глупачка да те изпусне.
Споменаването на Ники ме разтревожва още повече, да не говорим за онова как ме била изпуснала — тя изобщо не ме е изпускала; с все сърце бих се върнал при Ники още сега, а и не тя — аз бях глупакът, защото не можех да я оценя. Мама много добре го знае. Но тя дъха на алкохол; чувам как провлачва думите и осъзнавам, че вероятно го е казала заради алкохола. Обикновено мама не пие, но тази вечер очевидно е пияна и това също ме безпокои.
Помагам й да се прибере в къщата и я слагам да седне на дивана в хола. След няколко минути припада.
Ще е лоша идея да сложа пияната си майка в леглото до нацупения си баща, така че пъхам една ръка под раменете й, а другата под коленете, вдигам я и я отнасям в моята спалня. Мама е дребничка и лека, та не ми е трудно да я кача по стълбите. Слагам я в леглото си, свалям й обувките, завивам я и слизам в кухнята да й сипя чаша вода.
Горе намирам шишенце „Тиленол“ и вадя две бели хапчета.
Повдигам главата на майка си, карам я да седне, лекичко я разтърсвам, докато отвори очи и настоявам да вземе хапчетата и да пийне вода. В началото тя само промърморва:
— Остави ме да спя. — Но от колежанските си дни знам колко помага против сутрешния махмурлук чаша вода и лекарство против главоболие преди лягане. Накрая мама гълта хапчетата, изпива половин чаша вода и веднага пак заспива.
Няколко минути гледам как майка ми спи и си мисля, че все още е красива и че много я обичам. Чудя се къде ли е пила, с кого е пила и какво, но в действителност просто се радвам да видя, че е вкъщи и че е добре. Опитвам се да не си представям как се налива в някой потискащ бар, обградена от застаряващи ергени. Опитвам се да не си представям как мама е хулела баща ми пред някоя от приятелките си и после е карала пияна. Но мисля само за това: как майка ми е била докарана до това състояние — как аз я докарвам до това състояние, пък и баща ми не ми отстъпва.
Взимам снимката на Ники и се качвам на тавана, слагам Ники до възглавницата си и се напъхвам в спалния чувал. Оставям лампата светната, за да гледам луничките по носа на Ники, докато заспя.
Отварям очи и виждам Кени Джи надвесен над мен, разкрачен над тялото ми; секси акордите на синтезатора се носят тихичко в мрака.
В главата ми проблясва споменът за последното посещение на мистър Джи на тавана на родителите ми — баща ми ме ритна и ме удари, и ме заплаши да ме върне на лошото място — затова затварям очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, като изпразвам съзнанието си.
Кени Джи обаче не се предава.
Мистър Джи отново приближава сопрано саксофона към устните си и скоро зазвучава „Сонгбърд“. Все така стискам очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, като изпразвам съзнанието си, но той не спира да свири. Малкият бял белег над дясната ми вежда започва да гори и да сърби, докато мелодията върви към кулминацията си. Отчаяно искам да удрям длани в челото си; вместо това обаче стискам очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, като изпразвам съзнанието си.
Лекият джаз на Кени Джи вече изглежда непобедим…
Седем, осем, девет, десет.
И внезапно — тишина.
Отварям очи и виждам спокойното лице на Ники, луничките по носа й. Целувам стъклото, облекчен, че Кени Джи спря да свири. Измъквам се от спалния чувал, оглеждам се из тавана, местя няколко прашни кашона и други предмети, търся зад окачени стари дрехи — Кени Джи го няма никъде.
— Надвих го — прошепвам. — Не можа да ме накара да си удрям челото и…
Изведнъж виждам кашон с надпис „ПАТ“ и ме обхваща онова лошо предчувствие, което понякога ме наляга, преди да ми се случи нещо неприятно. Все едно спешно трябва да отида до тоалетната, макар всъщност да не ми се ходи.
Кашонът е в далечния край на тавана. Беше скрит под една плетена черга, която преместих, докато търсех Кени Джи. Проправям си път през направената от мен бъркотия и след малко достигам кашона. Отварям го и най-отгоре виждам футболното си яке от гимназия „Колингсуд“. Вадя прашната дреха от кашона и я оглеждам. Якето изглежда толкова малко. Мисля си, че ако сега го пробвам, жълтите кожени ръкави ще се пръснат. Оставям реликвата върху един близък кашон. Пак поглеждам в кашона „ПАТ“ и съм толкова потресен и ужасен, че бързо подреждам тавана, така че да изглежда точно както преди търсенето на Кени Джи.