Приключвам с подреждането и си лягам в спалния чувал с чувството, че сънувам. През нощта се будя на няколко пъти, вдигам плетената черга и пак поглеждам в кашона „ПАТ“, само за да се уверя, че не е било халюцинация. Но всеки път съдържанието на кашона разкрива вината на мама и ме кара да се чувствам предаден.
С почерка на мама е
Слънцето прониква през прозореца на тавана и осветява лицето ми, затопля го, докато накрая отварям очи и поздравявам новия ден с кос поглед. Целувам Ники и я връщам на нощното шкафче в спалнята си, където мама все още спи. Забелязвам, че чашата вода от снощи сега е празна и се радвам, задето й я оставих, макар точно сега да съм бесен на мама.
На слизане по стълбите усещам миризма на изгоряло.
Заварвам баща си пред кухненската печка, надянал червената престилка на мама.
— Татко?
Той се обръща и виждам в едната му ръка шпатула, а на другата розова кухненска ръкавица. Зад гърба му цвърти месо и се вдига гъст дим.
— Какво правиш?
— Готвя.
— Какво?
— Пържола.
— Защо?
— Гладен съм.
— Пържиш ли я?
— Правя я по кейджунски. Опърлена.
— Дали да не понамалиш степента? — предлагам, но той се връща към готвенето, като без спиране обръща пържолата.
Аз слизам в сутерена и се захващам с тренировката си.
Противопожарната аларма вие в продължение на петнайсетина минути.
Два часа по-късно се връщам в кухнята: тиганът е напълно черен и зарязан върху омазаната печка; чинията и приборите са в мивката. Татко гледа спортния канал на новия си телевизор и цялата къща се тресе от съраунда. Часовникът на микровълновата показва 8:17. Мама пак е забравила лекарствата ми, затова вадя осемте шишенца, махам всички капачки и търся необходимите цветове. След малко нареждам върху плота половин дузина хапчета и се уверявам, че тези цветове взимам всяка сутрин. Гълтам ги всичките, мислейки дали мама пак не ме изпитва и макар официално да съм й сърдит, доста се безпокоя за нея. Качвам се в стаята си и виждам, че още спи.
Слизам, заставам зад дивана и се обаждам:
— Татко?
Той обаче не ми обръща внимание, така че се връщам в сутерена и продължавам тренировката си, като слушам репортажите от колежанското първенство и прогнозите за идващите футболни мачове. Гласовете на спортните коментатори се носят отчетливо през тавана. От вестника знам, че Орлите са фаворити срещу Сан Франциско, затова се вълнувам как ще гледам мача с баща си, който ще бъде в страхотно настроение, ако Орлите спечелят и може би ще иска да говори с мен.
Към средата на сутринта мама най-после слиза от горния етаж, което си е облекчение, защото започвах да се тревожа, че е сериозно болна. Карам велоергометъра и когато мама ме повиква, просто продължавам да въртя педалите… след като снощи открих кашона „ПАТ“.
— Пат?
Не се обръщам към нея, но с периферното зрение виждам, че се е изкъпала, направила си е косата, гримирала се е и носи хубава лятна рокля. Ухае много приятно — на лавандула.
— Снощи взе ли си лекарствата? — пита тя.
Кимвам.
— А тази сутрин?
Пак кимвам.
— Когато ти се прибра, д-р Пател ме посъветва да те оставя сам да се грижиш за лекарствата си: това било крачка към независимостта. Но аз съм ти майка. Сега виждам, че явно не си имал нужда от помощ. Поздравления, Пат.
„Поздравления“ е твърде странна дума за случая — не е като да съм спечелил награда или нещо такова, но аз мисля само за случилото се снощи. Защо мама се прибра толкова пияна? Затова я питам:
— Къде беше снощи? С приятелки ли излезе?
Пак виждам с периферното зрение как е впила очи в пода.
— Благодаря, задето ме сложи да си легна снощи. Водата и тиленолът помогнаха. Май си разменихме ролите, а? Е, оценявам го. Благодаря ти, Пат.