Осъзнавам, че не ми отговори на въпроса, но не знам какво да й кажа, така че не казвам нищо.
— Напоследък баща ти се държи като свиня и вече ми писна. Няма да го търпя повече и тук ще настъпят някои промени. Време е и двамата ми мъже да започнат да се грижат малко повече за себе си. Ти трябва да продължиш с живота си, а на мен ми дойде до гуша от държането на баща ти.
Изведнъж забравям напълно за кашона „ПАТ“ и се обръщам към мама, без да спирам да въртя педалите.
— Сърдита ли си ми? Нещо лошо ли съм направил?
— Не съм сърдита на теб, Пат. Сърдита съм на баща ти. Докато ти тичаше вчера, двамата си поговорихме надълго и нашироко. Следващите няколко седмици тук може да е малко напрегнато, но смятам, че в дългосрочен план това ще е добре за всички ни.
В главата ми се пръква безумна мисъл, която ме изпълва с ужас.
— Нали няма да ни изоставиш, мамо?
— Не, няма — мама ме гледа в очите, затова напълно й вярвам. — Никога не бих те изоставила, Пат. Но днес наистина ще изляза, защото приключих с Орлите. Вие двамата сами ще се оправяте за яденето.
— Къде ще ходиш? — питам, като въртя педалите все по-бързо.
— Навън — казва мама и преди да тръгне, целува малкия бял белег на потното ми чело.
Толкова съм притеснен от думите на мама, че цял ден не хапвам нищо, само пия вода и тренирам. Орлите играят чак в 4:15, значи имам време за пълна тренировка. През цялото време тайничко се надявам баща ми да слезе в сутерена и да ме покани да гледаме мача от 1 часа, но той не го прави.
Следобед се качвам горе и за момент се спирам зад дивана.
— Татко? — казвам. — Татко?
Той не ми обръща внимание и все така продължава да зяпа мача от 1 часа, а аз дори не поглеждам кой играе, понеже съм толкова притеснен от думите на мама. Навличам си чувала за боклук и се надявам Тифани да е навън, защото имам нужда да си поговоря с някого. Но след като се разтягам петнайсет минути, Тифани така и не се появява, затова тичам сам и си мисля колко странно е, че когато искам да тичам на спокойствие, Тифани винаги идва, а точно днес я няма.
Много съм гладен и докато бягам, болката в стомаха се засилва, което ме радва, защото е знак как отслабвам, а пък през изминалата седмица сякаш понапълнях, особено след бирата с Джейк през уикенда. Това ми напомня, че откакто Орлите загубиха от Великаните, не съм говорил с Джейк. Чудя се дали днес ще дойде да гледа мача с нас с татко. Болката се изостря и решавам да тичам по-надалеч от обикновено, за да се напрегна докрай. Пък и малко се страхувам да се прибера вкъщи, след като мама ме остави сам с татко за целия ден, а и не съм сигурен какво искаше да каже с „промени“. Все ми се иска Тифани да бе дошла да тичаме, та да си поговоря с нея и да й кажа как се чувствам. Това е странно желание, като се има предвид, че тя никога не казва почти нищо в отговор, и последния път, като се опитах да й споделя проблемите си, започна да ругае много силно на обществено място и изрече някои направо ужасни неща за Ники. И все пак ми се струва, че Тифани е най-добрата ми приятелка, което е странно, пък и страшничко.
На края на кроса изтичвам по нашата улица, но сребристото БМВ на Джейк не се мярка никъде. Може пък да е дошъл с влака. Надявам се да не остана сам с баща си за мача, но някак усещам, че точно така ще се получи.
Влизам в къщата: татко все още е сам на дивана, сега във фланелката на Макнаб и гледа края на мача от 1 часа. В краката му като кегли за боулинг са наредени бирени бутилки.
— Джейк ще идва ли? — питам баща си, но той пак не ми обръща внимание.
Качвам се на горния етаж, вземам душ и си обличам фланелката на Ханк Баскет.
Слизам в хола точно когато мачът на Орлите започва, и сядам в крайчеца на другия диван.
— Какъв е този шум, по дяволите? — провиква се татко и намалява звука.
Осъзнавам, че стомахът ми къркори, но отговарям:
— Не знам.
И татко пак усилва звука.
Точно както се надявах, новият телевизор си го бива. Загряващите на полето играчи изглеждат в естествен размер, а заради качеството на звука си представям как стоя на първия ред в Сан Франциско. Става ми ясно, че брат ми няма да дойде до началото, и когато пускат рекламите, скачам на крака и изкрещявам:
— Ааааа!
Баща ми ме поглежда така, сякаш възнамерява пак да ме цапардоса по лицето. Тъй че си сядам и не обелвам нито дума повече.
Коментаторите обявяват, че Донте Стоулуърт в последния момент е отпаднал от състава, и аз започвам да се надявам сега да подават по-често на Ханк Баскет, щом първият рисивър на Орлите е извън играта.