— Мамо? — обаждам се, когато понечва да излезе.
Тя се обръща към мен.
— Джейк има ли си приятелка? — интересувам се.
— Защо питаш?
— Днес му се обадих и вдигна жена.
— Може и да има приятелка — отвръща тя и ме оставя.
Безразличието, което мама показва към любовния живот на Джейк, ме кара да се чувствам, като че ли забравям нещо. Ако Джейк има приятелка, без мама да знае, тя би ми задала милион въпроси. Липсата й на интерес показва, че крие от мен още една тайна, вероятно нещо по-мащабно дори от онова, което открих в кашона „ПАТ“. Мама сигурно просто ме предпазва, мисля си, но все пак бих искал да знам от какво.
Инвазия от Азия
След сравнително кратка тренировка и още по-кратко — и мълчаливо — тичане с Тифани, взимам влака за Филаделфия. Следвам указанията на Джейк и вървя по Маркет стрийт по посока на реката, свивам вдясно по Втора улица и вървя до неговата сграда.
Откривам адреса и с изненада установявам, че Джейк живее в многоетажна сграда с изглед към река Делауер. Преди да ме пусне да вляза, портиерът пита за името ми и при кого отивам. Той е просто старец в смешен костюм, който ми казва: „Давайте, Орли“, когато вижда фланелката на Баскет. Но си е впечатляващо, че брат ми има портиер, независимо от униформата му.
В асансьора стои друг старец в различна, но също толкова смешна униформа — дори носи от онези шапчици без периферия — и когато му казвам името на брат си, ме качва на десетия етаж.
Вратата на асансьора се отваря и тръгвам по син коридор с дебел червен килим. Намирам номер 1021 и почуквам три пъти.
— Как е, Баскет? — поздравява брат ми, отваряйки вратата. Носи възпоменателната фланелка на Джером Браун, защото днес има мач. — Влизай.
В дневната има голям еркер, през който се вижда Бен Франклин Бридж, аквариум „Камден“ и мъничките лодки, плаващи по Делауер. Гледката е красива. Веднага забелязвам плоскоекранния телевизор на брат ми, по-голям дори от татковия, и достатъчно тънък да виси на стената като картина. Но най-странното е, че брат ми има малък роял в дневната си.
— Това пък какво е? — възкликвам.
— Гледай — Джейк сяда пред пианото, вдига капака и започва да свири!
С удивление го слушам как изпълнява „Летете, Орли, летете“. Версията му не е кой знае какво, няколко прости акорда, но определено се разбира, че е бойната песен на Орлите. Когато запява, и аз се присъединявам към него. След това скандираме и накрая Джейк ми обяснява, че от три години взема уроци. Дори ми изсвирва още една мелодия, съвсем различна от „Летете, Орли, летете“. Позната ми е отнякъде. Звучи изненадващо нежно — все едно котенце стъпва сред висока трева — и ми изглежда невероятно как Джейк е способен да създаде нещо толкова красиво. Даже усещам, че сълзите ми напират, докато брат ми свири със затворени очи, а тялото му се люшка напред-назад. Изглежда малко странно, понеже носи фланелка на Орлите. Прави една-две грешки, но не ме е грижа, защото той се старае с всички сили да изсвири мелодията хубаво за мен, а нали това е важното.
Той приключва, а аз ръкопляскам силно и го питам какво е изсвирил.
— Pathétique. Соната за пиано №8 от Бетовен. Това беше от втората част. Адажио кантабиле — обяснява Джейк. — Хареса ли ти?
— Много — уверявам го искрено. Удивен съм. — Кога си се научил да свириш?
— Когато Кейтлин се нанесе при мен, донесе и пианото си и оттогава ми дава уроци.
Малко ми се завива свят, защото никога не съм чувал за тази Кейтлин, а брат ми май току-що ми каза, че живее с нея — значи той има сериозна връзка, за която даже не знам. Има нещо гнило. Братята трябва да знаят за приятелките си. Накрая успявам да промълвя:
— Кейтлин ли?
Брат ми ме води в спалнята си, където има голямо дървено легло и два шкафа, наподобяващи стражи. Вдига от нощното си шкафче черно-бяла снимка в рамка и ми я подава. На снимката Джейк е притиснал буза до красива жена. Косата й е руса и къса почти като на мъж, а видът й е много нежен, но е хубавица. Носи бяла рокля, а Джейк е в смокинг.