— Значи затова имаш време да се размотаваш с мен преди мача.
— Това му е най-хубавото на самонаемането.
Много съм впечатлен от способността на Джейк да издържа себе си и жена си, като играе на борсата, но на него не му се говори за работата му. Сигурно си мисли, че не съм достатъчно умен да я разбера; дори не се опитва да ми обясни.
— Е, какво мислиш за Кейтлин? — пита ме той.
Но преди да успея да отговоря, влакът идва и ние се сливаме с тълпата качващи се фенове на Орлите.
— Какво мислиш за Кейтлин? — повтаря той въпроса си, когато си намираме места и влакът потегля.
— Страхотна е — отвръщам, но избягвам погледа му.
— Бесен си ми, че не ти казах веднага за Кейтлин.
— Няма такова нещо.
Искам да споделя как Тифани ме следва, когато тичам; как намерих кашона „ПАТ“; как мама още стачкува и как мръсните чинии се трупат в мивката, и как татко направи всичките си бели ризи розови, когато пра; как терапевтът ми Клиф ме съветва да запазя неутралитет и да не се замесвам в брачните проблеми на родителите си, а да се съсредоточа върху психичното си здраве, но как бих могъл, когато мама и татко спят в отделни стаи, и татко ме кара да чистя къщата, а мама ме кара да я оставя мръсна — и че ми беше достатъчно трудно да се държа и преди да разбера, че брат ми свири на пиано и търгува с акции, и живее с красива музикантка, и съм пропуснал сватбата му, и така и няма да го видя как се жени, а това е нещо, което чаках с нетърпение, защото обичам брат си. Вместо да споделя всичко това обаче, промълвявам само:
— Джейк, малко се притеснявам да не попаднем на фена на Великаните.
— Затова ли си толкова мълчалив цял ден? — пита брат ми, сякаш напълно е забравил какво стана преди миналия домакински мач. — Съмнявам се фен на Великаните да дойде на мач с Грийн Бей, но все пак ще идем на друг паркинг, в случай че приятелите на оня задник ни търсят. Пазя ти гърба. Не се тревожи. Дебелаците ще разпънат шатрата зад Уашовия Сентър. Нямай грижа.
Пристигаме на „Броуд“ и „Патисън“, слизаме от метрото и излизаме под следобедното слънце. Вървя след брат си през рядката тълпа хардкор фенове, дошли също като нас седем часа преди мача, при това в делничен ден. Минаваме покрай Уашовия Сентър и когато наближаваме зелената шатра, не мога да повярвам на очите си.
Дебелаците са пред шатрата заедно със Скот и крещят на някого, скрит зад телесата им. Грамаден училищен автобус, боядисан в зелено, се движи право към шатрата ни. Върху автобуса е нарисуван портрет на Браян Доукинс; приликата е поразителна (Доукинс е редовен участник в Мача на звездите и играе като защитник на Птиците). Приближаваме се още и разчитам върху автобуса думите „ИНВАЗИЯ ОТ АЗИЯ“. Вътре е пълно с мургави мъже. Толкова рано следобед има безброй места за паркиране, та не ми е ясно за какво спорят.
Скоро разпознавам един от повишените гласове:
— Инвазия от Азия паркира на това място при всеки един домакински мач, откакто отвориха „Линк“. Това носи късмет на Орлите. Ние сме техни фенове също като вас. Суеверие или не, паркирането на Инвазия от Азия точно на това място е жизненоважно, ако държите Птиците да спечелят довечера.
— Няма да си местим шатрата — възразява Скот. — Няма начин. Да бяхте дошли по-рано.
Дебелаците повтарят думите на Скот и положението се нагорещява.
Виждам Клиф още преди той да ме е забелязал.
— Преместете шатрата — казвам на приятелите си.
Скот и дебелаците се извръщат към мен; изглеждат изненадани от нареждането ми, даже шашнати, като че едва ли не съм ги предал.
Брат ми и Скот се споглеждат и после Скот се обръща към мен:
— Нима Ханк Баскет, унищожителят на противникови фенове, ни казва да преместим шатрата?
— Ханк Баскет казва да преместите шатрата — потвърждавам.
Скот пак се обръща към Клиф, който е шокиран, че ме вижда. Скот склонява:
— Ханк Баскет нареди да я преместим, значи ще я преместим.
Дебелаците изстенват, но започват да разглобяват шатрата и след малко вече сме на три паркоместа встрани, заедно с вана на Скот, а през това време автобусът на Инвазия от Азия паркира на нашето място. От него слизат петдесетина индийци и всички до един носят фланелка номер 20 на Доукинс. Приличат на малка армия и не след дълго запалват няколко барбекюта и навсякъде се разнася миризма на къри.
Клиф запази хладнокръвие и не ме поздрави, с което явно ми показваше, че решението си е мое. Той просто се сля с останалите фланелки на Доукинс, за да не ми се налага да обяснявам откъде се познаваме, и това беше много мило от негова страна.