— С баща ти се сдобрихме след победата на Орлите — казва мама със странна усмивка. — Той обещава да се промени.
Издърпали са чаршафа до брадичките си, но някак знам, че под него родителите ми са голи.
— Твоето момче Баскет спаси семейството ни — обажда се баща ми. — Днес беше същински бог на полето. И щом Орлите са на първо място, помислих си, защо пък да не се сдобря с Джини?
Все още не мога да продумам.
— Пат, защо не идеш да потичаш? — предлага мама. — Един кратичък, половинчасов крос?
Затварям вратата.
Докато си обличам анцуга, май чувам леглото на родителите ми да скърца, а и като че ли цялата къща се тресе леко. Бързо си обувам маратонките и хуквам надолу по стълбите и навън. Спринтирам през парка, заобикалям къщата на семейство Уебстър и почуквам на вратата на Тифани. Тя отваря, облечена в нещо като нощница и със смутено изражение на лицето.
— Пат? Какво…
— Нашите правят секс — обяснявам. — В момента.
Очите й се разширяват. Усмихва се и после започва да се смее.
— Изчакай да се облека — казва и затваря вратата.
Ходим часове наред — обикаляме цял Колингсуд. Отначало бръщолевя без спиране за Ти О, за Баскет, за родителите си, за Джейк, за Инвазия от Азия, за сватбените си снимки, за успеха на маминия ултиматум — за всичко. Тифани обаче не проронва нито дума в отговор. Когато най-после млъквам, просто вървим и вървим, и вървим, и накрая се озоваваме пред къщата на семейство Уебстър и е време да си пожелаем лека нощ. Подавам й ръка:
— Благодаря, че ме изслуша.
Става ясно, че Тифани няма да поеме ръката ми, затова се обръщам и си тръгвам.
— Обърни се, синеочко — подвиква Тифани.
Много е странно от нейна страна, като се има предвид, че очите ми са кафяви и скучни, но естествено веднага се обръщам.
— Ще ти дам нещо, което ще те обърка и може дори да те вбеси. Не искам да го отваряш, ако не си в много спокойно настроение. И в никакъв случай тази вечер. Почакай няколко дни и когато се почувстваш щастлив, го отвори. — Тя вади от джоба на якето си бял плик и ми го подава. — Прибери си го в джоба — нарежда ми и аз се подчинявам, защото Тифани изглежда страшно сериозна. — Няма да тичам с теб, докато не ми отговориш. Ще те оставя да си помислиш. Независимо какво решиш, не казвай на никого какво има в плика. Ясно? Ако кажеш на някого, дори на терапевта си, ще погледна в очите ти и ще разбера веднага и повече никога няма да ти проговоря. Най-добре ще е просто да следваш указанията ми.
Сърцето ми препуска. Какви ги приказва Тифани? Така ми се иска да отворя плика още сега.
— Изчакай поне четирийсет и осем часа, преди да го отвориш. Гледай да прочетеш писмото в добро настроение. Помисли си и после ми кажи какво решаваш. Помни, Пат, мога да ти бъда от голяма полза като приятелка, но не ти трябва да съм ти враг.
Спомням си историята на Рони как Тифани загубила работата си и здравата се уплашвам.
Изисквам първото място
— Първи въпрос — подхваща баща ми. — За колко тъчдауна ще подаде Макнаб срещу Светците?
Направо не вярвам, че наистина вечерям с баща си. Мама ми се усмихва, докато навива спагети около вилицата си. Дори ми намигва. Не ме разбирайте погрешно, доволен съм, че планът на мама сработи, и се радвам да ям с баща си, даже да разговаряме — и съм особено щастлив, че родителите ми пак се обичат — но също така познавам баща си и се боя как и една загуба на Орлите веднага би го върнала към цупенето. Тревожа се за мама, но решавам да се наслаждавам на момента.
— Десет тъчдауна — отсъждам аз.
Татко се усмихва, пъхва една малка наденичка в устата си, дъвче ентусиазирано и после поглежда към мама:
— Пат каза десет тъчдауна.
— Може и единайсет — добавям, само за да звуча по-оптимистично.
— Втори въпрос. Колко тъчдауна ще отбележи сензационният новобранец Ханк Баскет?
Да, наясно съм, Баскет отбеляза само един тъчдаун в първите си пет мача, но знам също, че тази вечер цялото семейство е много оптимистично настроено, затова отговарям:
— Седем.
— Цели седем? — усъмнява се баща ми, но се усмихва.
— Седем.
— Той казва седем, Джини. Седем!
А после пак се обръща към мен: