— Втората поддръжка определено е най-трудната, защото трябва да се изправиш от клекнало положение, докато ме държиш над главата си. Смяташ ли, че си достатъчно силен? Ако си твърде слаб, ще измислим нещо друго. Нека първо опитаме и ще видим.
— Защо това танцово състезание е толкова важно за теб? — пита Клиф.
Вдигам очи към слънцето, нарисувано на тавана в кабинета му, и се усмихвам.
— Какво има? — пита той.
— Танцът ми позволява да бъда това — посочвам нагоре.
Клиф проследява пръста ми.
— Позволява ти да бъдеш слънцето ли?
— Да — потвърждавам и пак се усмихвам на Клиф.
Наистина ми харесва да съм слънцето: нали именно неговите лъчи се показват иззад облаците. А и като се съгласих да съм слънцето, получих възможност да пиша писма на Ники.
— Моля те, престани да тананикаш в слушалката, Пат. На твоя страна съм. Разбирам желанието ти да научиш някакво изкуство заради жена. Нали помниш как ти свирих на пиано? Обаче има разлика: Кейтлин никога не би ме накарала да пропусна мач на Орлите, защото знае, че за мен това не е просто футбол. Чувам проклетото ти тананикане по телефона, Пат, но няма да млъкна, ясно? Държиш се като откачен. И ако утре Орлите загубят от Пиратите, татко ще реши, че си проклел Птиците.
— Добре, вече си знаеш хореографията, поне грубо. Сега искам да гледаш моята. Ще ти кажа „вдигай“, когато дойде време за поддръжка, за да си подготвен. Но не се тревожи, защото стига да се справяш с твоята част, аз ще се погрижа да заковем поддръжките. Става ли?
Тифани носи клин и тениска като всеки друг ден, но лицето й се преобразява, преди да натисне PLAY на CD-плейъра. Толкова е сериозна. Тъжното пиано и двата дуелиращи се гласа изпълват помещението и Тифани започва да танцува толкова красиво и същевременно толкова тъжно. Тялото й се движи така изящно и чак сега разбирам какво искаше да каже с плаченето чрез танц. Подскача, върти се, тича, плъзга се. Извиква „вдигай“ и пада на пода мъртва, след което скача на крака, за да възкръсне, когато музиката пак се засили. Танцът й е едно от най-красивите неща, които някога съм виждал. Бих могъл да я съзерцавам до края на живота си как танцува и, странно наистина, но като гледам как Тифани се рее из дансинга, се чувствам както когато се носех по вълните с бебето Емили. Тифани е толкова добра.
— Баща ти спря да вечеря с мен, Пат. Отказва и да излизаме на разходка. Откакто Орлите загубиха от Пиратите, пак стана… Пат, моля те, престани да тананикащ. Пат!
В очакване на големия ден с Тифани всеки ден тичаме малко по-бързо. Напрягаме сили и след парка пробягваме в спринт последния километър и половина до дома й и здравата се изпотяваме. Винаги надбягвам Тифани, понеже съм мъж, вярно, но и защото съм отличен бегач.
— Едва ли съзнаваш колко много означава това за сестра ми — казва ми Вероника, когато за мой потрес се появява заедно с Емили в сутерена. — Знаеш ли, че откакто Томи почина, никога не е канила някой от семейството да я гледа как танцува? Даже от две години ни е забранила да посещаваме състезанията. Но тази година вярва, че ще спечели — дори е убедена — и макар да се радвам да я виждам толкова щастлива, ме е страх даже да си помисля какво ще направи, ако загубите. Тя е нестабилна, Пат. Разбираш го, нали? Разбираш, че загубата би я довела до месеци на тежка депресия? Затова се налага да те попитам как всъщност вървят репетициите. Смяташ ли, че наистина можете да победите? Кажи ми.
Преди да изгася лампата, се вглеждам в очите на Ники. Виждам луничките по носа й, тъмнорусата й коса, пълните й устни. Целувам я много пъти.
— Скоро — обещавам й. — Правя всичко по силите си. Няма да те разочаровам. Помни, „вечността започва от днес“.
Виждате ме как помпам мускули: лежанка, повдигания на краката, коремни преси на „Стомах мастър 6000“, велоергометър, клекове, юмручни лицеви опори, сгъвания на дъмбели — пълната програма.
— Инвазия от Азия ще те вземе в… — Клиф ми кимва и се усмихва. — А, пак затананика. Майка ти каза, че не говориш с никого за Орлите, но не смяташ наистина да пропуснеш домакински мач, нали?