— Най-важното е поддръжките да изглеждат все едно ги правиш без усилие, сякаш вдигаш въздуха. Трябва да се нося. Ясно? Добре, защото трябва да престанеш да се тресеш, Пат. Имаш вид, като че те е хванал шибаният Паркинсон, по дяволите.
— Как е възможно отбор с актив 4–1 да загуби три поредни мача? — крещи татко от върха на стълбите към сутерена. — Отбор, който размаза Даласките каубои? Отбор с първокласно нападение и повече успехи в защита от всеки друг тим в лигата? Тананикай колкото си искаш, Пат. Но това няма да промени факта, че ти отне късмета на Птиците и проваляш сезона ни!
Виждате ме как помпам мускули: лежанка, повдигания на краката, коремни преси на „Стомах мастър 6000“, велоергометър, клекове, юмручни лицеви опори, сгъвания на дъмбели — пълната програма.
— Добре. Не беше зле. Усвои пълзенето и едната от поддръжките вече не изглежда толкова ужасно. Но ни остава само седмица. Ще се справим ли? Ще се справим ли?
— Купих ти подарък — съобщава ми Тифани. — Иди в банята да го пробваш.
Отивам в тоалетната на студиото й и вадя жълто трико от найлонова торбичка.
— Това пък какво е? — провиквам се към Тифани.
— Костюмът ти. Сложи го и ще направим генерална репетиция.
— Къде му е горната част?
— Пак — нарежда Тифани, независимо че вече е 22:41 и усещам как лактите ми са на път да експлодират. Танцувам на края на силите си. Танцувам само по инстинкт.
— Пак!
Единайсет и петдесет и девет.
— Пак! — нарежда Тифани и заема мястото си в левия край на студиото.
Няма смисъл да споря, знам го, така че се просвам на пода и се приготвям да запълзя.
— Може да те щипе — предупреждава ме Тифани и плъзва розовата дамска самобръсначка през пяната за бръснене по гърдите ми, а после ми показва колко косми има в чашката, където изплаква ножчето.
Лежа на постелка за йога насред танцовото й студио. Гърдите ми са покрити с някакъв зеленикав гел за бръснене с алое, който побелява, като се запени. Малко ми е странно Тифани да ме бръсне, защото никога не ме е бръснала жена, а и никога не съм си бръснал гърдите. Докато ме сапунисва, затварям очи и усещам гъделичкане в пръстите на ръцете и краката.
Кикотя се всеки път, като плъзва бръснача по гърдите ми.
Кикотя се всеки път, като плъзва бръснача по гърба ми.
— Искаме тези мускули да блестят на сцената, нали?
— Не може ли просто да нося тениска? — предлагам, макар че — по някакъв странен начин — тайничко изпитвам удоволствие Тифани да ме бръсне.
— Слънцето носи ли тениска?
Слънцето не носи и жълто трико, но не й го казвам.
В очакване на големия ден с Тифани всеки ден тичаме малко по-бързо. Напрягаме сили и след парка пробягваме в спринт последния километър и половина до дома й и здравата се изпотяваме. Винаги надбягвам Тифани, понеже съм мъж, вярно, но и защото съм отличен бегач.
Два дни преди състезанието, точно преди да изпълним танца за двайсет и пети път днес — двайсет и пет е любимото число на Тифани — тя ме предупреждава:
— Трябва да го изпълним безгрешно.
Така че давам всичко от себе си и докато се наблюдавам в огледалата наоколо, си мисля, че наистина танцуваме безгрешно! Накрая съм страхотно развълнуван, защото знам, че ще спечелим — особено като се има предвид как задобряхме след толкова саможертви и тежки тренировки. Този минифилм без съмнение ще има хепиенд!
Но докато почиваме и пием вода, нещо в държането на Тифани не е както трябва. Не ми крещи, даже не ме ругае, затова питам:
— Какво ти е?
— Колко души ще доведеш на състезанието?
— Поканих всичките си познати.
— Според Вероника цялото ти семейство ти е сърдито, понеже изостави Орлите.
— Мама не е.
— Тревожа се, че ако нямаме достатъчно поддръжници, които да ни аплодират, съдиите ще вземат да се подведат от по-големия фен клуб на друг танцьор. Може да не спечелим и тогава няма да ти бъда свръзка, Пат.
— Ако утре вечер не си зает, би ли дошъл с жена си и децата си на танцов рецитал? — питам Клиф. — Хореографията ни е много добра и май имаме шанс да спечелим, ако публиката ни подкрепя достатъчно, а не вярвам баща ми и брат ми да дойдат, така че…