— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!
Поглеждам към задните редици и забелязвам не само Джейк, Кейтлин и мама, но и Скот, и дебелаците, и цялата Инвазия от Азия. Всички носят фланелки на Орлите и аз се засмивам, когато започват да скандират:
— Баскет! Баскет! Баскет! Баскет!
Рони гордо ми се усмихва от първия ред. Погледите ни се срещат и той вдига палци. Вероника също се усмихва и малката Емили се усмихва, госпожа Уебстър едновременно плаче и се усмихва и аз осъзнавам, че танцът ни наистина й се е сторил много красив — достатъчно, че да заплаче.
С Тифани слизаме от сцената и гимназистките ни поздравяват с ококорени очи, усмивки и безспирно бърборене.
— О, Боже! Това беше страхотно! — повтарят всички.
Лесно се вижда колко се възхищават на Тифани, защото Тифани е отлична танцьорка и талантлив хореограф.
Накрая Тифани се обръща към мен:
— Беше перфектен!
— Не, ти беше перфектна! — възразявам. — Мислиш ли, че ще спечелим?
Тя се усмихва и свежда поглед.
— Какво? — питам.
— Пат, трябва да ти призная нещо.
— Какво?
— Няма златен трофей.
— Какво?
— На „Танци срещу депресията“ няма победители. Това е само концерт. Измислих историята с венеца, единствено за да те мотивирам.
— О!
— И се получи, защото беше прекрасен на сцената! Благодаря ти! Ще бъда ваша свръзка.
Тифани ме целува по устните и ме прегръща дълго. Целувката й е солена от танцуването и е малко странно тя да ме прегръща толкова страстно пред толкова много облечени в трико тийнейджърки — особено като се има предвид, че съм гол и гърдите ми са обръснати, а и не обичам да ме докосва друг, освен Ники.
— Е, сега като приключихме с танците, може ли пак да говоря за футбол? Защото навън ме чака цяла група фенове на Орлите.
— След такова изпълнение можеш да правиш каквото поискаш, Пат — прошепва Тифани в ухото ми и после дълго я чакам да спре да ме прегръща.
Преобличам се в склада, Тифани ме осведомява, че зад кулисите няма повече голи тийнейджърки, и аз отивам да поздравя почитателите си. Скачам от сцената и госпожа Уебстър стисва ръцете ми и ме поглежда в очите:
— Благодаря ти.
Старицата не спира да се взира в очите ми, но не добавя нищо повече, което ме кара да се чувствам малко особено.
Накрая Вероника се намесва:
— Мама се опитва да ти каже, че тази вечер означаваше много за Тифани.
Емили ме посочва и изписуква:
— Пап!
— Точно така, Ем — окуражава я Рони. — Чичо Пат!
— Пап! Пап! Пап!
Всички се засмиваме и в този момент чувам петдесет индийци да скандират:
— Баскет! Баскет! Баскет!
— Баскет, върви да поздравиш бесните си фенове — подканя ме Рони.
Тръгвам към морето от фланелки на Орлите. Разни непознати хора от публиката ме потупват по гърба и ме поздравяват, докато минавам покрай тях.
— Толкова беше добър! — извиква мама и аз разбирам колко е изненадана от отличните ми танцови умения; после ме прегръща. — Толкова се гордея с теб!
И аз я прегръщам и питам:
— Татко тук ли е?
— Забрави за татко — обажда се Джейк. — Шейсетина подивели мъже те чакат, за да те заведат на най-епичния купон в живота ти.
— Дано не си възнамерявал да спиш тази нощ — усмихва се Кейтлин.
— Готов ли си да сложиш край на проклятието „Пат Пипълс“? — пита ме Клиф.
— Какво?
— Птиците не са печелили, откакто спря да ги гледаш. Тази вечер ще предприемем драстични мерки да сложим край на проклятието — обяснява Скот. — Ще спим в автобуса на Инвазия от Азия край паркинга на Уашовия. Започваме купона по изгрев-слънце.
— В момента Ашвини обикаля квартала и ни чака — пояснява Клиф. — Така. Готов ли си?
Малко съм разтърсен от новината, особено след като току-що изпълних такъв страхотен танц и се надявах просто да се наслаждавам на постижението си поне десет минути.
— Нямам други дрехи.
Мама обаче вади фланелката ми на Баскет от сак, който досега не бях забелязал и ме успокоява:
— Вътре има всичко необходимо.
— Ами лекарствата ми?
Клиф ми подава малка найлонова торбичка с всичките ми хапчета.