Преди да успея да кажа или направя нещо друго, Инвазия от Азия започва да скандира още по-силно:
— Баскет! Баскет! Баскет!
Дебелаците ме вдигат на раменете си и ме изнасят от залата; носят ме покрай фонтана с рибките, извън хотел „Плаза“ и по улиците на Филаделфия. След малко се озовавам в автобуса на Инвазия от Азия, пия бира и пея: „Летете, Орли, летете! Летете към победа…“.
В Южна Филаделфия спираме при „Пате“ за пържоли с кашкавал — отнема много време, защото сме над шейсет души, а никой не се осмелява да стъпи в съседното заведение — „Пържолите на Джино“, понеже пържолите на Джино са слаба работа. После отиваме на паркинга на Уашовия, паркираме точно пред входа, за да влезем първи сутринта и да си гарантираме късметлийското място. Пием, пеем, подаваме си топката и тичаме; разгъваме изкуствената трева и изиграваме няколко игри кюб под уличните лампи и макар да изпих само две-три бири, започвам да повтарям на всички колко ги обичам, задето са дошли на рецитала ми, и да им обяснявам как съжалявам, че изоставих Орлите насред сезона, но съм имал основателна причина, обаче не мога да им кажа каква е тя, а после седя в автобуса и Клиф ме буди:
— Забрави да си вземеш вечерните лекарства.
На другата сутрин се събуждам с глава, облегната върху рамото на Джейк, и ми е приятно да съм толкова близо до все още спящия си брат. Ставам тихичко и се оглеждам: всички — Скот, дебелаците, Клиф и петдесетина члена на Инвазия от Азия — спят в автобуса. На седалка спят по двама-трима души, подпрели глави на рамото на съседа си. Всички са братя.
Отивам на пръсти до предната част на автобуса и минавам покрай Ашвини, който спи на шофьорското място с широко отворена уста.
Слизам, заставам на тясната тревна площ между улицата и тротоара и започвам същите упражнения — лицеви опори и коремни преси — каквито правех на лошото място, когато нямах безплатен достъп до тежести и велоергометър, и „Стомах мастър 6000“.
След около час се зазорява.
След края на последната серия коремни преси, се успокоявам, че съм изгорил снощните пържоли и бира, но не мога да не ида да потичам: пробягвам няколко километра и когато се връщам, приятелите ми още спят.
Докато стоя до Ашвини и гледам как моите момчета спят, изпитвам радост задето имам толкова много приятели — цял автобус приятели.
Идва ми наум, че си тръгнах от хотел „Плаза“, без да се сбогувам с Тифани и ми става малко неловко, независимо от уверението й, че след такова изпълнение всичко ми е позволено. А и нямам търпение да напиша първото си писмо до Ники. Сега обаче ме чака мач на Орлите, а знам, че единствено тяхната победа би могла да заглади положението с баща ми, затова започвам да се надявам, даже се моля на Бог, който — на бас се хващам — е бил силно впечатлен от снощния ми танц и вероятно днес ще ми отдели време. Докато гледам всички спящи лица, осъзнавам колко много са ми липсвали братята ми в зелено и започвам да предвкусвам идващия ден.
Писмо №2, 15 ноември 2006 г.
Скъпи Пат,
Нека първо ти споделя колко се радвам да те чуя. Мина много време, което беше странно за мен. Искам да кажа, че когато си женен за някого години наред и после изведнъж спреш да го виждаш за почти още толкова години, е странно, нали? Не знам как да го обясня, особено след като бракът ни приключи толкова внезапно и скандално. Така и нямахме възможност да си поговорим очи в очи като цивилизовани възрастни хора. Затова понякога ме обзема чувство, че всъщност изобщо не са изминали няколко години без теб, а просто кратката раздяла ми се струва години. Подобно на самотно пътуване: трае само една нощ, а ти изглежда като цял един живот. Гледаш как маркировката на магистралата прелита край теб със сто километра в час и погледът ти се замъглява, и умът ти броди из спомените от цял един живот — минало и настояще, от детските ти спомени до мисли за собствената ти смърт — докато накрая цифрите на часовника пред теб вече не означават нищо. Но накрая слънцето изгрява и ти пристигаш, и пътуването се превръща в нещо нереално, защото сюрреалистичното чувство изчезва и времето пак добива значение.
Да се свържа най-после с теб е все едно да пристигна след дългото пътуване и да осъзная, че съм се озовала на грешно място — че някак съм се озовала в миналото, на мястото, откъдето съм тръгнала, а не там, накъдето съм тръгнала. Поне най-сетне имам възможност да ти го кажа, а това е важно. Сигурно звуча глупаво, но се надявам все пак да разбираш какво искам да кажа. Откакто те затвориха, частта от живота ми, заемана някога от теб, не бе нищо повече от пътна маркировка, затова се надявам кореспонденцията ни да ти помогне да затвориш тази страница, защото аз скоро ще се върна на мястото, където бях, преди Тифани да се свърже с мен, и ние с теб ще бъдем само спомен един за друг.