— Благодаря ти, Рони — и двамата се прегръщаме мъжкарски, с една ръка.
— Весела Коледа! — пожелава ми Рони и ме тупа по гърба.
— Не искам да развалям празненството, но Емили трябва да си легне, преди дядо Коледа да е влязъл през комина — обажда се Вероника.
Докато си обличат палтата, мама слага подаръците им в коледна торбичка с красиви дръжки и благодари на всички, че са дошли:
— Нямате представа какво означава това за нас с Пат. Тази година бяхте толкова добри с нас. Вие сте добри хора. Всички. Чудесни хора.
И после мама пак заплаква и казва:
— Съжалявам. Благодаря ви. Весела Коледа. Не ми обръщайте внимание. Бог да ви благослови.
Точно преди да си тръгнат, Тифани ме хваща за ръка, целува ме по бузата и ми пожелава:
— Весела Коледа, Пат.
Когато ме пуска, държа в ръка някакво квадратче, но Тифани ми прави знак с очи да мълча, затова пъхам квадратчето в джоба си и се сбогувам със семейството на Рони.
Помагам на мама да разчисти опаковъчната хартия и празните чаши, а после тя ме сгащва под имела в коридора. Посочва го и се усмихва, а аз я целувам за лека нощ, тя пък ме прегръща.
— Толкова се радвам, че си при мен, Пат — мама дърпа главата ми с всички сили към себе си, та гърлото ми се натиска в рамото й и ми става малко трудно да дишам.
Прибирам се в стаята си и под светлината на електрическата коледна свещ, която мама сложи на прозореца ми, разгъвам бележката от Тифани.
Писмо №8, 24 декември 2006 г.
Скъпи Пат,
Няма да дойда на Коледа. Никога няма да дойда. Продължи напред. Започни начисто. Тифани и семейството ти ще ти помогнат да го преодолееш. Този път ти казвам сбогом завинаги. Повече няма да ти пиша и няма да отговарям на обажданията на Тифани, защото не ми е приятно да ми крещи и да ме ругае в твоя защита. Не се опитвай да се свържеш с мен. Ограничителната заповед още е в сила.
Епизодът се задава неумолимо
На Коледа ставам преди зазоряване и започвам тренировката. Малко съм нервен, защото днес ще се съберем с Ники, затова правя упражненията двойно по-бързо в опит да намаля притеснението си с работа. Съзнавам, бележката от снощи подсказва, че Ники може и да не иска да се срещнем на специалното място по залез, но знам и друго: точно когато главният герой във филма е на път да се предаде, се случва нещо изненадващо и се стига до хепиенд. Сигурен съм, че се намирам в онзи момент от филма ми, когато ще се случи нещо изненадващо, и се уповавам на Бог — Той няма да ме подведе. Ако имам вяра, ако отида на специалното място, по залез-слънце ще стане нещо прекрасно — усещам го.
Чувам коледна музика, прекъсвам тренировката и се качвам. Мама пържи бекон с яйца и вари кафе.
— Весела Коледа! — поздравява ме тя и ме целува по бузата. — Да не си забравиш лекарствата.
Вадя оранжевите шишенца от чекмеджето и развъртам капачките. Тъкмо гълтам последното хапче и баща ми влиза в кухнята и хвърля найлоновата опаковка от вестника в кофата за боклук. Когато се обръща и се насочва към хола, мама му казва:
— Весела Коледа, Патрик.
— Весела Коледа — измънква той.
Ядем бекон с яйца и препечени филийки като семейство, но никой не говори.
Сядаме около елхата в дневната. Мама отваря подаръка си от татко: диамантена огърлица от универсален магазин — миниатюрни диаманти във формата на сърце върху тънка златна верижка. Сигурен съм, че мама вече има подобна огърлица, защото я носи почти всеки ден. Баща ми явно й е подарил същата миналата година, но мама се прави на изненадана и възкликва:
— Патрик, нямаше нужда — и целува баща ми по устните и го прегръща.
Татко не отговаря на прегръдката й, но виждам, че е доволен, защото се подсмихва.
После му връчваме подаръка от мен и мама. Той разкъсва опаковъчната хартия и вади оригинална фланелка на Орлите, не от евтините.
— Защо няма име и номер?
— След като Макнаб излезе от строя, си помислихме, че ще искаш да си избереш нов любим играч — обяснява мама. — И когато това стане, ще пришият името и номера му на фланелката.
— Не си пилейте парите — татко пуска фланелката обратно в кутията. — Днес няма да спечелят без Макнаб. Няма да стигнат до плейофите. Повече няма да гледам това жалко подобие на отбор.